Иронизираните ударения

          В своята реч мнозина са склонни да имитират чуждите грешки и особено начина, по който се изговарят думите. Особено често  шегите се правят с думи, употребени с неправилни ударения, за които човек е съвсем  на ясно, че в тях е допуснато  отклонение от действащите правила. Обикновено това са думи, заети от чужди езици, които са се настанили в езика ни, но карат мнозина да се престарават при изговора им и поради незнание да допускат грешки.

Често хората иронизират изговора на думата доклад, като премятат ударението от втората  - доклАд, на първата сричка - “дОклад”. По същия начин и думата адрес се изговаря пак с ударение на първата сличка - “Адрес”, а не на втората - адрЕс. Така става и с фолклор, където ударението пак се мести на първата сричка – „фОлклор”, а не фолклОр, както е правилно. Пак на първата сричка умишлено се премества ударението в хартия - “хАртия”, въпреки, че и тук мястото му е върху втората - хартИйа. Същото се случва и с палто, където ударението пак избързва върху първата сричка - “пАлто” вместо палтО, както и с обица - “Обица” вместо правилното обицА или салата - “сАлата” на мястото на правилното салАта. Така се случва и с прилагателното ливав, което добива вид “лИлаф” вместо лилАф.

Към това ще добавя и примери, когато ударението отива на друга сричка, различна от уместната. Така става с думата библиотека, която, иронизирано, се изговаря “библиОтека” вместо библиотЕка.  По същия начин се постъпва и с тримесечие, което,  се изговаря “тримесЕчие” вместо тримЕсечие. Така и обичай получава неправилно ударение на втората сричка и се превръща в “обИчай” вместо обичАй, а при насекомо се избира неправилното “насЕкомо”, което измества насекомо.

И при формите за множествено число също може ударението неоснователно да е изместено, както става в нокти, изговаряно “ноктИ”, а не нОкти, вежди, изговаряно “веждИ” вместо вЕжди (и в единствено число ударението тук също неправилно пада на последната сричка - “веждА” вместо вЕжда), или пък чехли, звучащо “чехлИ” вместо чЕхли.

Интересното е, че понякога иронизираните грешки се запазват и при различните форми на думите и заради това се появяват и “Адрезите”, и “дОкладите”, и “библиОтеките”.

Това са само няколко примера на опитите ни чрез погрешното ударение да бъде предизвикана усмивка у слушателя. Още повече, че често е ясно кой човек изговаря думите по погрешния начин и така чрез грешките се иронизира и съответната личност. За да покаже, че му е ясно обаче, че включва в речта си грешка, в такива случаи човек обикновено си служи с по-особена интонация, а напоследък дори започна да използва и определени жестове - отвън вече заехме характерни знаци, които показват, че слагаме изговаряната дума или цял израз в кавички.

Лошото в подобни случаи обаче е, че иронизирайки грешката, човек понякога така се увлича, че започва да я превръща в типична и за своята реч. И забравя, че я е иронизирал, и забравя изобщо, че става дума за грешка. А от това започва да страда вече неговата собствена речева характеристика. А може да пострада и българската реч изобщо.

(Като говоря за повтаряни погрешни ударения, ми се ще да спомена още две думи, които в съвременната ни реч почти винаги се изговарят неправилно. Едната е съществителното име кончина, при което ударението съвсем последователно се поставя на първата сричка - “кОнчина”, макар че мястото му е на втората - кончИна. Другата дума е книжнина, която също редовно се изговаря неправилно с ударение на последната сричка - “книжнинА”, макар да трябва то да пада на първата - кнИжнина. В тези случаи обаче вече изобщо не може да се говори за иронизиран изговор, а за масово наложена грешка, появила се в речта но съвременния българин преди всичко поради незнание.)