Тази канцеларщина!

През последните трийсет-четирийсет години на ХХ век като една от големите слабости на речта на публицистиката се сочеше съществуването на т. нар. квазиместоимения, които до голяма степен водеха до нейното изсушаване и посивяване, защото от тях лъха на канцеларщина. Имам предвид обаче не само истински местоимения, но и други части на речта, които се появяваха, за да заместят други думи, други съществителни и така добиваха качества на местоимения.

Едно такова квазиместоимение беше същият в изречения като В повечето публикации същият се сочи като извършител на престъплението или На същия му беше наложено наказание поради системно отлъчване от работа. Всъщност същият днес си е обикновено прилагателно име, но в тези изречения, а и в много други като тях то поема функциите на местоимение, защото в предходните изречения вече е употребено някакво съществително име и след това същият се включва в речта на неговото място.

Единствената полза от тази дума е, че чрез нея се избягва повторението. В същото време обаче специфичното за канцеларския стил си дава отражението върху цялостната характеристика на пораждания текст, като внася в него съвършено ненужна изкуственост.

Същото явление се наблюдава и при такъв. Наистина тази дума е местоимение, но в изречения като Трябваше да се осигури такъв за всички участници в конференцията или Необходимо е своевременно да се потърси такъв за преодоляване на настъпващата суша, тя не се държи като показателно, каквото е, а като лично местоимение. При това липсва и още нещо - след думата не следва съществително име, както инак става в потока на речта. Заради това и за такъв може да се каже, че се проявява като квазиместоимение.

Споменах, че появата на тези квазиместоимения, както и на още някои други, за които и преди е писано многократно, беше през шейсетте, седемдесетте и осемдесетте година на ХХ век. Можеше да се окачва, че с настъпилите съществени промени в езика на медиите през последните двайсетина години квазиместоименията ще отпаднат, защото отдавна е открит начинът за тяхното избягване. От друга страна, диренето на по-голяма разговорност в журналистическите материали, която категорично се наложи, не предполага тяхното използване. Оказа се обаче, че наред с масово употребяваните днес думи, заети от по-ниски лексикални пластове на езика ни, квазиместоименията продължиха да съществуват, макар и по-рядко, преди всичко в речта на печатните медии.

Още преди се сочеше, че чрез квазиместоименията като носители на по-особено стилистично оцветяване може да се постигне комичен ефект, тоест възможно е умишлено да бъдат включени в речта за цвят, но задължително придружени с едно намигане към читателя, че се използват само за да разнообразят разказа. Лошото обаче е, че днес такова намигане липсна и ако във вестникарския текст се сблъскате с подобно квазиместоимение, то задължително е употребено според каноните на стария канцеларски стил. Този случай всъщност е едно от най-убедителните доказателства, че независимо от разкрепостеното използване на всякакви езикови средства в печата, за да се постигне по-пъстра картина, споменът за старото все още не е преодолян напълно и той дори действа заразително.