ПОВЪРХНИННИ РЕАЛИЗАЦИИ НА ДВЕ ЛОГИЧЕСКИ ФУНКЦИИ С ДВУ- И ТРИАРГУМЕНТНИ ПРЕДИКАТИ ОТ ВТОРИ РЕД В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК*

TATYANA ALEKSANDROVA

RUSKA STANCHEVA

REALISATIONS ON THE SURFACE OF TWO LOGICAL FUNCTIONS WITH TWO AND THREE-ARGUMENT PREDICATES FROM SECOND ORDER OF BULGARIAN LANGUAGE

(Summary)

            On the basis of the theory of semantic grammar, developed by St. Karolak, the surface of realisations in Bulgarian language, typical of propositions with two and three-argument predicates from second order, which fulfil the logical functions P(p, y) and P(p, y, z), is described. Logical functions with similar structure to the constructed by them propositions, in which the first argument is propositional, is chosen. Generally, more various explications on surface level conform to them. The act of the relevant to the relations between semantic and formal level factors is examined. Some basic rules are created - of the relation between conceptional structures and formal explications in each of the two logical functions.

1. Теоретична рамка, цел и метод на изследването**

            Целта на работата е да се опишат повърхнинните реализации в българския език, свойствени на пропозиции с дву- и триаргументни предикати от втори ред, които удовлетворяват логическите функции P(p, у) и P(p, y, z).

            Методологията на изследването се основава на разработената от Ст. Каролак теория на семаничната граматика. Ще представим накратко нейните основни положения, като акцентираме върху централните й понятия и термини, с които си служим по-нататък (вж. по-подробно Каролак 2001; Каролак 2001б: 21-60; Каролак 2002) най-вече поради различното съдържание, с което отделните теории използват термините аргумент и предикат (вж. Енциклопедия 1993: 54-55; 421-423).

            Терминът граматика в теорията на Каролак се разбира двояко: 1) като сбор от правила за взаимна съчетаемост на прости единици на езика с цел образуване на сложни единици и 2) като теория, представяща системно описание на тези комбинаторни правила (Каролак 2002: 20 и сл.). Комбинаторните правила действат върху две множества прости единици: множеството на понятията, универсално за всички езици, и множеството на символите (изразите), което е с идиоматичен характер. Наличието на двете съвкупности е следствие от факта, че езиковите единици са термини на релационното понятие значение, т.е. аргументи в пропозиционалната функция Х значи У.

            Правилата за съчетаемост правят възможно изграждането от прости понятия на сложни понятийни структури – пропозиции и съждения, и на съответстващите им сложни знакови структури - фрази и изречения. Комбинаториката на понятията предопределя съчетаемостта на езиковите изрази, които ги символизират (Каролак 2001б: 28). Така се обособяват синтактичните категории на изразителите, чрез които се репродуцират свойствените на понятията правила за съчетаемост. По-малко общите правила за съчетаемост на изразите се съотнасят с по-общите правила за съчетаемост на понятията, т.е. понятийната граматика е доминиращ компонент в модела на описание на езика.

            От тази гледна точка терминът синтаксис се разбира по-широко от традиционното схващане и обема както комбинаториката на понятията, така и комбинаториката на формите. Включването в синтаксиса на съвкупността от правила за съчетаемост на понятията произтича от целта, която си поставя теорията – достигането до примарните механизми за създаване на независими съставни единици (съждения, или категореми), а не просто описание на вторичното им повърхнинно отражение, на което са присъщи разнообразни деформации в резултат от натиска на формата върху смисъла (Каролак 2002: 77).

            Семантичната граматика се базира на схващането за отворения характер на понятията, които сами не могат да бъдат съдържателно независими единици. По своята природа те са отворени за посочване на предмети или други понятия – свойство, което се определя като тяхна импликация. Допускането, че понятията са със затворен характер, би изключило автоматически съществуването на синтаксиса, а езикът с такива понятия би бил език без синтаксис. Такъв език не би позволил изграждането на съставни единици от по-прости единици.

            Що се отнася до съчетаемостта на формите, необходимо условие за нея е съотнасянето между израз и понятие, доколкото единствено на понятията са свойствени комбинаторни потенции. “Отвореността” на символите представлява едва вторично отражение на тази същностна семантична характеристика на понятията. Повърхнинните комбинаторни характеристики на глагола сказуемо, наречени конотации, или валенции, отразяват импликациите на предиката.

            Отвореният характер на понятията определя нееднородността на техните функции, а формалната структура на езика отразява функционалните разлики между понятията в понятийните структури. Едни понятия имплицират наличие на други - функцията им е да конституират съставни структури. Понятието в тази функция, се определя като предикат – конституиращ член на съставните понятийни структури. С оглед на многозначността на термина предикат е важно е да се изтъкне, че в теорията на семантичната граматика предикатът се схваща като функционално семантично понятие, а не като символна (формална) единица. Има два типа предикати - от първи и от втори ред; предикатите от първи ред присъединяват единствено предметни аргументи, а тези от втори ред - съответно и предметни, и пропозиционални аргументи. Повърхнинните изразители на предиката се наричат предикативни изрази – те имат изреченскотворна функция. Други понятия са отредени да изпълнят импликациите на предиката – за тях се използва терминът аргумент. Тук също ще подчертаем, че аргументът също е семантично понятие с функционален характер. Аргументите са два типа: предметни, когато се посочват непосредствено предмети или е налице предметно препращане, т.е. понятие в референтна функция, и пропозиционални (непредметни), когато се препраща към ситуация. Аргументните изрази имат конкретизираща функция, т.е. функционират като уточнения на сказуемото.

            Съставната структура от предикат (конститутивен член) и аргумент(и) се определя като предикатно-аргументна структура (пропозиция), която също е семантична категория.

            За по-голяма прецизност на описанието Ст. Каролак приема, че понятийното равнище се състои от две субкатегории структури, символизирани от два типа схеми, които се отнасяте съответно до равнището на потенциите и до равнището на актуализацията, на конкретизираните пропозиционални функции. Логическите функции символизират отворени пропозиции, състоящи се от предикатна променлива и пълен набор от аргументни променливи, докато конкретизираните пропозиционални схеми символизират конкретните функции с константи. Разграничаването на двете понятийни равнища е мотивирано от факта, че конститутивните понятия (предикатите) могат да се съчетават както с пълния, така и с непълния набор от аргументи. При преминаването от равнището на потенциите към равнището на конкретизацията е възможно всички позиции за променливи да бъдат запълнени - това са т.нар. затворени пропозиции, но е възможно някои от тях да останат незапълнени – това са т. нар. недозатворени пропозиции. Затворените пропозиции се състоят от предикатна константа и аргументни константи, а недозатворените представят различни комбинации между предикатна константа, аргументни константи и аргументни променливи. Степента на запълване на позициите зависи от съдържанието на предиката и от способността му към модификации, мотивирани от комуникативните намерения на говорещия (Каролак: Инструкция). Моделирането на съответствията между комбинаторните потенции на предикатите и степента на реализацията им в пропозиционалните структури, както ще видим по-нататък, се оказва съществено за описание на повърхнините езикови експликации.

            Съставните символи, съответстващи на отворените пропозиции, изразяват конститутивните понятия (предикати) с техните комбинаторни потенции. Количеството и типът на аргументните променливи зависи от съдържанието на тези понятия. Така на понятийно равнище се извеждат семантико-комбинаторните категории предикати, а на равнището на конкретизацията се извършва тяхната субкатегоризация от гледище на способността им за пълно и частично насищане на аргументните позиции, налични в логическите им форми.

            На семантико-комбинаторните категории на предикатите съответстват категории изрази, детерминирани от своите синтактични потенции. Те се реализират чрез количеството и вида на уточненията в изреченията. Едновременно с надредността на семантичното спрямо формалното равнище се постулира и асиметрията между тях. Именно това е основанието да се изследват релациите между семантико-комбинаторните потенции (представени чрез схемите на логическите функции) на предикатите, конкретизациите (представени чрез конкретизираните пропозиционални схеми) на тези потенции и повърхнинните им реализации (представени чрез схемите за експликация). По този начин своеобразното ветрило от експликации се обвързва с различните модификации на конкретизираните пропозиционални структури, на чиито компоненти съответстват различни по синтактичен статус и по категориална и формална характеристика изразители.

В рамките на това изследване в две самостоятелни части ще разгледаме повърхнините реализации в българския език на пропозиции, основани на предикати, които удовлетворяват логическите функции P (р, y) и P (p, y, z). Избрани са логически функции със сходна структура на конституираните от тях пропозиции, в които първият аргумент е пропозиционален. По принцип на тях съответстват по-разнообразни експликации на повърхнинно равнище. Целта е да се изведат някои основни закономерности на съотнасянето между понятийните структури и формалните реализации при всяка от двете логически функции.

            Описанието е двустепенно. Изходно е понятийното равнище, символизирано от конкретизираните пропозиционални схеми, удовлетворяващи логическите функции P (р, у) и P (р, y, z), в техните две модификации – затворени и недозатворени. Релевантни за отношението между понятийно и повърхнинно равнище са още: кореференцията/некореференцията между аргументи на вътрешния и на ядрения предикат и различните схеми за запълване/незапълване на позициите вътре в пропозиционалния аргумент. На формално равнище се описват възможните повърхнинни реализации на конкретизираните пропозиционални схеми, които се представят от пълни и непълни схеми на експликация, и се дават примери. Обект на наблюдение тук е категориалната характеристика на изразителите на вътрешния предикат – verbum finitum или nomen verbale, както и дизюнкцията (разцепването) на пропозиционален аргумент.

            В съответствие с възприетия от Ст. Каролак запис в тази работа се използват следните символни означения:

            За означаване на съставящите от равнището на чистите логически отношения (отворените пропозиции): P – предикатна променлива; x, y, z – аргументни променливи за предметни аргументи; p, q, r – аргументни променливи за пропозиционални аргументи.

            За означаване на съставящите от равнището на конкретизираните пропозиционални функции: С – за предикатна константа; а, b, с – за аргументни константи - както на ядрения, така и на вътрешния предикат. Кореферентните отношения се означават, като към символите на вътрешните аргументи се приписват субскрипти, чрез които се препраща към съответния предметен аргумент на ядрения предикат: 1 – към първия (а), 2 – към втория (b), 3 – към третия (c). Аргументните променливи p, q, r се прекодират с посочените символи за предикатна константа и аргументни константи.

            За означаване съставящите на формалното равнище: V и W – съответно за изразители на предикати от първи и от втори ред – както ядрени, така и вътрешни – във формата на verbum finitum; NV и NW – за конститутивни компоненти (вътрешни предикати) на пропозиционални аргументи с предикати съответно от първи и втори ред, изразени чрез nomen verbale; Ux, Uy, Uz – за аргументни изрази, съответстващи на първи, втори и трети предметен аргумент както на ядрен, така и на вътрешен предикат; U_part – за аргументен израз, откъснат от своя предикат (дизюнктивен); V_part и W_part - за предикативни изрази, чиито аргументни изрази са дизюнктивни; Øх, Øу, Øz – за празни позиции на изразители на аргументи, които означават безконтекстови незапълвания. Те съответстват както на празни аргументни позиции в понятийните структури, така и на позиции, заети от понятия, които нямат явни изразители; ØР – за празна позиция на вътрешен предикат; Øр – за празна позиция на пропозиционален аргумент; Up – за аргументен израз, съответстващ на празна позиция на пропозиционален аргумент, представен глобално чрез неопределителното местоимение нещо.

            Въвеждат се следните ограничения върху описанието на двете равнища:

            1. Моделира се само пропозиционалният (предикатно-аргументният) компонент. Не се вземат предвид темпоралният и модалният компонент, както и всякакъв вид неимплицирано (добавено) съдържание.

            2. Разглеждат се само съобщителни изречения, чиито сказуеми са изразени с личен глагол в деятелен залог, конкуриращ с граматичен подлог. Не се разглеждат безлични изречения и изречения със спомагателни глаголи в рамките на съставно именно сказуемо.

            3. Обект на анализ са само контекстово независими изречения.