Онтологични аспекти на синтактико-семантичната граница

Техническият смисъл на проблема на границата на синтаксис и семантика е в осигуряването на паралелизъм между двата формализма — синтактичния и семантичния; нито повече, нито по-малко. Което обаче съвсем не означава, че необходимостта от паралелизъм е просто следствие на някакъв стремеж към формална красота или завършеност — всъщност паралелизмът е необходим, за да може да се прилага последователно принципът на композиционалността на Фреге, който гласи, както е известно, че значението на изразите е производно от значението на синтактично релевантните[1] им съставки, като на всяка съставка трябва да може да бъде приписана денотация от някакъв тип. По този начин е възможно теорията на значението да бъде обвързана с условията за истинност на даден израз, т.е. паралелизмът позволява наличието на удовлетворителна и възможна теория на значението, което е като че ли равнозначно на твърдението, че позволява да четем книгата на битието[2] или да изследваме отражението в по-съвременни термини, срв. думите на Ален от Лил (1128-1202):

Omnis mundi creatura

quasi liber et pictura

nobis est in speculum;

nostrae vitae, nostrae mortis,

nostri status, nostrae sortis

fidele signaculum[3].

 С други думи казано, предполага съществуването на онтология, което по отношение на дадена теория означава „нещата, които би трябвало да съществуват, за да може теорията да е истинна”[4],  т.е. относно една граматична теория би означавало, че трябва да съществуват някакво множество пред- и извънтеоретични същности, чието наличие позволява правилните изрази  на теорията да бъдат съответно интерпретирани върху него.

Да проверим как казаното се отнася до изходния, независим от формализмите на теорията, пример на Н. Чомски „Безцветните зелени идеи яростно спят”, на чиято (предполагаема) очевидност се гради разликата между граматична (синтактична) правилност и значение в „Синтактични структури”. Вербализацията на интуицията зад примера е, че синтактичният механизъм може да образува неограничено количество правилни последователности, безотносително към семантичната им интерпретация. При това изглежда доста сигурно, че интересът на автора в този още ранен момент[5] е насочен към „творческата”, рекурсивната страна на граматиката, която е ориентирана по един или друг начин към когнитивните процеси на говорещия/слушащия, а не към езика (и неговото отношение към съществуващото). Това откъсване на граматиката (синтаксиса) от непосредствената връзка със значението има огромно количество импликации[6], които не са обект обаче на синтактико-семантичната граница.

Една от тях обаче е непосредствено свързана с темата ни и тя е освобождаването на знаковостта от прочита, от идеята за книгата на битието, от непосредствената обвързаност с възможната онтология. Това не пречи обаче проблемът да „изскача” в конкретни „болеви точки” като квантификацията, нееднозначностите de dicto/de re, анафоризацията, семантиката на модалностите, които, всички в синтактичен смисъл, създават проблеми с обемите, а в семантичен — с денотациите. Тук ще се съсредоточим върху квантифицираните фрази, защото те изглеждат най-интересни и затруднителни в съответната перспектива, като са неясни откъм денотация в семантичен смисъл и създават ред трудности при анафоризацията си.

Ще започнем със стриктно синтактичните[7] на пръв поглед, за да продължим в логиката, обрисувана в предпоследния параграф. За целта ще разгледаме следния любим пример на Р. Монтагю :

(1)   Всеки мъж обича някоя жена, която го обича,

който е синтактично амбивалентен, както личи от формализациите:

(2)   = ‘За всяко x & x e мъж съществува y & y е жена е истинно, че x обича y & y обича x’ и

(3)   = ‘Съществува y & y е жена, за което е истина, че за всеки x & x e мъж, то x обича y, ако y обича x’.

Тези два записа се отличават по различните обеми на екзистенциалния и универсалния квантор[8]. Както не е трудно да се забележи, те обаче се различават доста осезаемо и по значението си: (2) в общи линии съответства на интуитивния прочит на (1), докато (3) означава, че съществува някаква жена, която е обичана от всеки мъж, когото обича, което безспорно не е тъждествено с (1). Бихме могли да кажем, че (2) моделира една хармонично-утешителна ситуация, докато (3) обрисува портрета на преуспяваща в емоционалната си история феминистка. В по-технически термини, от значение освен обема на кванторите е и „посоката” на предикацията от субекта към обекта, т.е. стриктно синтактичният ни проблем, се превръща и в семантичен.

Разбира се, решението може да остане на синтактично ниво като при Чомски от 1957 г. до минимализма, т.е.  почти до днес. В този ключ проблемът в (1) би се решавал така:

            (4) .

В дадената логическа форма (в духа на минимализма) просто се фиксират обемът и кореференцията и така се задава по-вероятният прочит в смисъла на (2). От гледна точка на този автор по-интересна е именно кореферентността[9], а не толкова различията между (2) и (3).

Ако обаче целта би била както в постигането на композиционалност, така и в отговор на въпроса, каква е евентуалната природа на обектите, които се отличават с описаното поведение, тогава не може да се избегне обръщането и към семантични проблеми.

Кванторите освен това поставят и други проблеми, които не може просто да се решат чрез логически форми дори да сме съгласни, че ни удовлетворява решение в духа на синтактичните обеми. Да сравним в този ключ следните групи примери:

(4)   Петър се разхожда;

(5)   Всеки се разхожда;

(6)   Някой се разхожда

и:

(7)   Петър не се разхожда;

(8)   Всеки не се разхожда;

(9)   Някой не се разхожда;

(10)                       Не всеки се разхожда.

(5) и (8) не може да са едновременно истинни. (7) и (10) могат да бъдат едновременно истинни, докато (9) и (10) и двете са отрицание на (6). Изречението:

(11)                       Не Петър се разхожда[10]

обаче не е отрицание на (5); в логически (а не разговорно-импликативен) смисъл (5) и (12) може да са едновременно истинни.

(5), (6) и (7) са синтактично идентични: именна фраза и вербална фраза-предикат, т.е. структура от типа:

(5.1)                     [_S[_NPПетър] [_VP се разхожда]];

(6.1)                     [_S[_NP Някой] [_VP се разхожда]];

(7.1)                     [_S[_NP Всеки] [_VP се разхожда]].

Разликата в поведението на утвърдителните и отречените пропозиции обаче не е и не може да бъде производна от тази структура.

В станалото вече традиционно решение в духа на граматиката на Монтагю въпросът се решава чрез въвеждането на тъй наречения генерализиран квантор [11], който унифицира семантично не само имената (от вида на Петър) и кванторите (универсален, екзистенциален и нестандартни от вида на много, пет, повече от n и т.н.), но и дескрипциите[12] (от типа човекът = Det+N) и нестандартните квантори (много, малко, пет и т.н.). В това виждане кванторът е отношение между отношения върху индивиди[13], т.е. отношения от втори ред. Неговият тип съответно, който е крайна последователност от положителни числа, фиксира броя и вида на тези отношения. Сега нека разгледаме следния пример:

(12)                       Момчето се разхожда,

чиято синтактична структура е от познатия вид:

(13)

                               ,

към който спадат и останалите примери от (5) нататък. Ако S подлежи на интерпретация върху област U, то денотацията на N е едно подмножество (A) на U, а денотацията на VP — друго (B). Оттук Det (т.е. всеки, всички, някой и т.н.) се отнася до бинарно отношение между  подмножествата на U, т.е. отношение от типа 〈1,1 〉.

Или в познатия запис на Монтагю , който означава, че цялата фраза (NP) е функция от t към , т.е. от истинностна стойност (=пропозиция) към отношение между истинностна стойност и същност (=предикат).

Така например в тази перспектива:

(14.1)  Всеки _U AB Û A Í B;

(14.2) Някой _U AB Û êA Ç B  ê ³ 1.

В случая момчето Det  –то ще е със значение:

(14.3)  AB Û êA Ç B  ê = 1.

Противно на интуицията (или традицията?) Петър се представя в тази рамка като:

(14.4) Петър _U B ¸ pÎ B,

т.е. като квантор от вида 〈1,1 〉 или .

Най-общо казано, ситуацията се преобръща, като за основа се вземат кванторите, а не собствените имена. Другото „преобръщане”, предходно на току-що посоченото, е в тълкуването на индивида[14] като функция от истинностна стойност към функцията от истинностна стойност към същност. От тази гледна точка неделимата същност (индивидът) се превръща в теоретична фикция, която е необходима за самото съществуване на онтология на построението (т.е. U от по-горните интерпретации на всеки, някой, момчето и Петър – в (15)).

Ако се върнем сега на нашия пример (1), възпроизведен като:

(15) Всеки мъж обича някоя жена, която го обича,

става ясно, че формализациите (2) и (3) не могат да съответстват на представеното виждане на квантора (и именната фраза като цяло), както и на самата идея за синтактична репрезентация в тази рамка. С други думи, прочитът в смисъл (2), т.е. че на всеки влюбен мъж обектът на чувствата му му отговаря с взаимност, трябва да следва от самото построяване на изречението по правилата на синтаксиса, а не е въпрос на задаване на прочита, както е при Чомски, срв. (4).  Другояче казано, онтологичното усложняване на картината е жертвата, която би си струвало да се принесе само ако действително се постигне функционален паралелизъм между синтаксис и семантика! За да не усложняваме нещата ненужно, ще кажем, че най-общо, синтактичният „усет” за (1) би бил следният:

            (16) .

Изходната фраза обича x, която е от синтактичната категория t/e, т.е. функция от истинностна стойност към същност се променя на следващото (крайно опростено) ниво на композиране в обича някоя жена, след това в: някоя жена, която го обича, като на същите две нива се композира междувременно самото която го обича от обича x_1,. На предпоследното ниво се прилага всеки към мъж , а не последното цялата тази фраза към обича някоя жена, която го обича. Т.е. правилната семантична репрезентация се получава автоматично в резултат от прилагането на синтактичните правила, а не напр. чрез задаване, както в (4).

Това нарушаване на стриктния паралелизъм между типове и категории всъщност се диктува от необходимостта да се отчете определена свобода на езиковото поведение от една дори много условна онтология. На този момент на разсъждение не може да се отрече, че решението в духа на простото задаване като в (4) се оказва по-съобразно усещането за свободата да се говори за безцветни зелени идеи без каквато и да било обусловеност от синтактичния контекст[15].

Но да се върнем към конкретния анализ. Не е трудно да се види, че ако ситуацията с кореферентните местоимения  в примера се усложни спрямо (1), както например в следния известен пример:

(17) Every man such that he loves a woman loses her[16],

където синтактичната структура обаче диктува неинтуитивният прочит с по-широк обем на екзистенциалния квантор в смисъл, че една единствена жена е причина за любовните разочарования на всеки мъж.

Логичното решение на възникващия частен проблем в този ключ е в някаква възможност за разместване на зададеното съотношение между категории (синтактични) и типове (семантични) — в т.нар. type shifting, т.е някаква форма на движение, която не изглежда много чужда на идеята за трансформация[17]. Другият теретико-архитектурен момент около type shifting е изследването на необходимостта от идеята за свързване, т.е. някакво синтактично отношение между дадена именна фраза и кореферентното й местоимение (в някаква изследвана конструкция), а оттук и необходимостта от самото постулиране на логическа форма (ЛФ)[18].

Тук ще представим един от двата възможни подхода към това явление[19] — този на П. Якобсон, като причината за избора е в интереса ни към онтологичните аспекти на съответните теоретични построения. Централната идея на този автор е, че от решаващо значение за постулата за (директната) композиционалност е възможността „на всеки синтактичен израз директно[20] да му се приписва моделно-теоретична интерпретация, откъдето никой от изразите не трябва с цел интерпретация да се наслагва върху някакво друго ниво от вида на ЛФ” (Jacobson, P.2006,  с.1). Ако с това намерение разгледаме примери от вида:

(18) Всеки човек_i смята, че той_i губи[21]

 (19) Всеки човек_i обича майка си_i,

в обрисуваната рамка значенията на той от (18) и майка си от (19) се представят не като NP (тип ), но като тип  = функция от индивиди към индивиди, а не като функция от истинностни стойности към предикати (функции от истинностни стойности към индивиди). Такова е и значението на местоимението (Jacobson, P.2006, с. 5). В този ключ (много огрубено) някоя жена, която го обича от (1) и  двете such that he loves a woman и her от (17) са също от типа  и това обяснява съответните кореференции като латентно заложени в природата на самия тип. Идея, в която безспорно има известна интуитивна очевидност и привлекателност — и (1), и (17) съдържат някаква идея за отношение, различно и подобно на отношенията между аргументите на съответните предикати,— идея, която не се хваща от никоя от изложените досега формализации.

И така, деривацията на (18) ще изглежда по следния начин:

след прилагането на правило g, което позволява съотнасянето на два израза a (от вида ) и b (от вида ),

т.е., най-просто казано, от вида на именната фраза и местоимението,

той от (18) ще е от вида   

губи от (18), което категориално е S/NP, ще се представя като       

Свързването става след прилагането на второ правило от групата type shift, което авторката нарича z  и което осигурява съотнасянето на израз a (от типа ) и израз b (от типа ).

Така безспорно типовата и категориалната картина се усложняват, макар че, както посочихме, отпада необходимостта от ЛФ. Загубва се като че ли също така традиционното усещане за сродство между именната фраза и местоимението, но всъщност по-точно е да се каже, че се подменя с друго виждане за сродство[22]. То обаче сближава не само някои именни фрази (като майка си), но и някои определения с местоименията, което също изглежда крайно далеч от интуицията на пръв поглед. Това става както чрез задаването на типа, така и, както посочихме току-що, чрез въвеждането на правила g и z. Ако си спомним обаче, че кореференцията и определянето са видове отношения, ситуацията започва да изглежда действително опростена и теоретически красива. Идеята за свързване пък отпада поради ненужност — съдържа се в самата типова и категориална дефиниция на местоимението.

Нека рекапитулираме казаното дотук относно проблема около квантификацията в перспективата на принципа на композиционалността на Фреге. Както посочихме:

                                     I.      Квантифицираната фраза е само привидно (синтактично) подобна на стандартната именна фраза, тъй като референцията й, която задава самата възможност да означава, не е от същия вид както на името— срв. примерите (5)-(14);

                                  II.      Кореферирането[23] на квантифицираните фрази (примери (1), (17), (18) и (19)) създава определени трудности за еднозначно синтактично представяне.

Следователно разгледаната фраза е именно такава „болева точка” и за синтактичната, и за семантичната страна на дадена езикова теория, за каквато стана дума на с.2. Именно това диктува аварийните действия, за които говорим почти на цялото протежение на тази статия и които довеждат до радикалното прекрояване на онтологията на семантиката — нашата централна тема в нея.

Не може да не се забележи обаче, че самата семантика в представеното дотук е някак си не-лексикална, а синтаксисът — „абстрактен”, релационен, безразличен към нещо друго освен категориалните характеристики на единиците в изречението. За да можем да погледнем на проблема по начин, който е по-„приземено” лексикален, ще анализираме и гледната точка върху избрания от нас обект — квантифицираната фраза, — и в перспективата на лексикално-функционалната граматика и , по-конкретно, в духа на т.нар. glue semantics.

Не е трудно да се предположи, че решението би могло да тръгне по посока на аргументните отношения около глагола-предикат, като върху тях се наложат някои допълнителни условия, които да позволяват обяснение на синтактичното и семантичното поведение на кванторите, които току-що сумирахме в I. и II. Или с декларацията на Идо Лев (Lev, I.2006, с.2): (Целта е) „по-гъвкаво представяне на интерфейса синтаксис-семантика чрез придържане  към не-преместени (non-shifted), основни семантични изрази и отделянето на тези изрази от инструкциите как да бъдат комбинирани, от една страна, и от тяхната повърхностна синтактична структура, от друга. … значенията на изреченията могат да се получат от лексикалните значения при използването на комбинаторни инструкции.”

Ето как биха изглеждали тези идеи на практика при представянето на значението на изречение с квантори, напр.:

(20) Всеки мъж видя някаква жена[24]

в схемата:

            (21) Синтактична схема

на която съответства изреченската функторно-аргументна структура:

            (22) a.

                   b. ,

която, както се вижда, по същността си е второреден логически запис.

Лексикално-функторна схема на компонентите на (21) е съответно в съвършено същия дух:

(23) Всеки мъж видя някаква жена ...

като самият квантор е изтълкуван като вземащ два аргумента от типа (e®t), т.е. пак в очаквания генерализиран дух.

Разликата започва при представянето на отношенията между аргументите, като в:

(24) Петър видя Мария

чрез задаване на ограниченията:

           (25) Петър: 2^е

                   Мария: 3^е

        видя: 4^е® 5^e® 1^t

            4^е = 2^е

         5^е = 3^е,

които биха изключили възможността за деривацията видя (Мария, Петър). Ограниченията се „комбинират” с правило, осигуряващо съотношението между метаезика на семантичната репрезентация и типовете:

(26)

което по-конкретно гласи: d може да се прилага върху y само в случай, че d е асоциирано с категория A®B, а y с категория A. Резултатът е от категория B.

От казаното дотук става в общи линии[25] ясно как може да се представи ситуацията с позицията на аргументите в (20). И, което е по-важно, в каква посока може да върви решението без type shifting в случаи като (17),(18), (19) и (20). Цената е: загубата на непосредствено моделно-теоретично представяне с правила от типа (26)[26] и въвеждането на ограниченията, описани в (25). Интуитивното впечатление на свой ред е, че подобно моделиране на посоката на отношението между аргументите около даден предикат е доста по-очевидно от типовото преместване в духа на П. Якобсон. Естествено, не бива да се забравя, че обрисуваната идея е в зародиш, както и това, че не съответствието с традиционната граматична теория е основното главоболие на разглежданите автори.

С оглед на нашата тема представеният текст напомня за още един интересен проблем, а именно: Какво е отношението между емпирично и онтологично, понятия на пръв поглед почти синонимни? За последния ни автор например емпирично потвърждение на ефективността на построенията му би била възможността за комуникация с компютър чрез така зададения език, т.е. общуването с един артефакт чрез друг артефакт. Нещо безкрайно далечно от идеята за четене на книгата на битието на нашия наивно-възторжен Ален от Лил!

В тази перспектива доколко въобще представяните онтологии са „стабилни”, „истински”, каквото е класическото усещане? Какво е в частност доказателство, аргумент? Трудно е в този контекст да не споделиш скептицизма на постмодернистите към самото съществуване на онтология и да не си спомниш празния знак на Дерида или номадната метафизика на Дельоз. Като че ли няма голяма разлика в резултата между теорията на генерализираната квантификация

 ( но не само нея) и техните виждания! Оттук въпросът се променя по следния начин: Каква е ползата от онтология или от нейното отричане? Отричането, както е известно, позволява осъзнаването на решаващата роля на езика при създаването на действителности. Признаването, на свой ред, позволява самото съществуване на семантика. Не можеш да се освободиш от чувството, че второто решение някак си не е отрицание на първото… В началото стана дума за това, че може да се постави под въпрос и метафората за четенето на книгата на битието. В перспективата на изложеното по-горе бихме могли да говорим, както се и говори в този контекст, за конструиране, моделиране… до концептуализиране — все понятия, отнасящи се до активното манипулиране с абстракции с все по-висока степен на откъснатост от някакво усещане за „земя под краката”. Оттук приемането на онтология започва да изглежда необходимо условие само за изграждането на граматика, а всеки постмодернист би казал, че това е просто още един код и нищо друго.

В по-частен ключ не може да се отрече и усещането, че не напразно семантичните решения от представения вид радикално обогатяват синтактичните интуиции на опериращия с тях, но не са особено именно семантично осезаеми. Може би точно заради това, че не стоят и не могат да стоят на някаква твърда онтологична основа.

В една по-традиционна теоретична рамка би могло да се каже, че подобни обобщения не могат да се изведат от изследването на представянето на един частен проблем — семантиката на квантификацията. Но това, за съжаление, не би могло да бъде контрааргумент, защото, както посочихме, проблемът е централен за теорията в смисъла на фалшификацията на Попър[27]. А, освен това, не бива да се забравя, че става дума за реинтерпретирането на денотацията именно на индивида, т.е последния неделим елемент на действителността!