Maria Kitova

Clitics in constructions formed by a verb of volition + infinitive in the medieval Poema de Fernán González

(Summary)

The article is part of a monograph dedicated to a semantic and functional analysis of constructions with a verb functioning as auxiliary for different degrees of volition + infinitive in the medieval Poema de Fernán González – a problematic text dating from the 13^th century which seldom attracts research. The objective of the author is to examine the usage of personal pronouns in the respective composite verbal predicates. The analysis demonstrates that during the historical period under investigation the use of the clitic of the 3^rd person singular pronoun lo in the function of direct object still abides by tradition, while the innovative use of the dative form le instead appears only fleetingly in the analysed text.

1. Статията е част от монография, посветена на семантико-функционалния анализ на сложните предикативни структури[1], изградени от управляващ глагол за (различни степени на) волеизява + инфинитив в епическата Поема за Фернан Гонсалес. Изборът на произведението е продиктуван от обстоятелството, че – за разлика от Песен за моя Сид[2], която е обект на непрестанен изследователски интерес,– Поемата за Фернан Гонсалес рядко привлича вниманието на езиковедите, макар че съществуват немалко критични издания на средновековната творба[3].

За целите на анализа се спираме на двуезичното издание на Е. Полидори (Полидори 1962), съобразено с най-известните критични издания на Поемата за Фернан Гонсалес[4]. Италианският учен ползва оригиналния ръкопис (Кодекс IV–B–21), запазен в Библиотеката на манастира Сан Лоренсо де Ел Ескориал. Освен критичната версия (вариант А[5]), придружена с превод на италиански език, към който прибягваме при тълкуване на някои трудноразбираеми откъси, Полидори предлага и палеографска версия на ръкописа, която тук наричаме вариант В. Съобразяваме се и с двете версии, тъй като вариант В съдържа някои различия, които ни помагат да схванем по-добре смисъла и значението на изследваните конструкции.

2. Реализацията на местоименните клитики във функцията на пряко или непряко допълнение е обект на постоянни дискусии в съвременната испанистика; на този проблем са посветени множество синхронни и диахронни трудове. Благодарение на студията на М. Т. Еченике Елисондо (Елисондо 1981), издържана в духа на най-добрите диахронни разработки, разполагаме със солидна основа и достоверни данни, доказващи тезата, че антиетимологичният “le-изъм” започва да се проявява в испанския език още през Средновековието. За разлика от “lo-изма”, или етимологичната употреба на унаследената клитика lo във функцията на пряко допълнение, с термина “le-изъм” ще назовем употребата на дателната клитика le в същата функция.

            2.1. Според М. Алвар и Б. Потие (Алвар, Потие 1983), при постепенното изместване на унаследените личноместоименни клитики във функцията на пряко допълнение lo (< от лат. форма за м. р. ǐllŭm), la (< от лат. форма за ж. р. ǐllam) и lo (< от лат. форма за ср. р. ǐllŭd) от клитичната форма на непрякото допълнение le (< от дативната лат. форма ǐllī), играе съществена роля обстоятелството, че дативната клитика le не разполага с отделни форми за различните родове. Това положение води до появата на “нова поредица, основаваща се вече не на падежните различия (етимология), а на родовата кохерентност[6]. Без конкретна връзка с произхода им в ед. ч. се налагат формите le (м. р.), la (ж. р.) и lo (ср. р.) Процесът предизвиква обособяването на нова личноместоименна подсистема, съответстваща на сериите показателни местоимения[7] este, esta, esto; ese, esa, eso и т. н.” (Алвар, Потие 1983: 127–128)[8].

2.2. Без съмнение формалните съответствия благоприятстват промяната. Длъжни сме да подчертаем, обаче, наличието на още един съществен момент в процеса на налагането на дателните клитики, доколкото именно той отговаря на целите на настоящето изследване. От прегледа на езиковедската литература личи, че повечето учени разглеждат изместването на етимологичния “lo-изъм” от формална гледна точка, като обръщат внимание най-вече на конкуренцията, съществуваща между двете форми, едната от които се «стреми» да се наложи като единствено изразно средство във функцията на мъжколично пряко допълнение.

2.3. В нашето изследване проблемът се поставя малко по-различно. Смятаме, че става дума не само за съперничество между етимологичната акузативна клитика lo и дателната клитика le във функцията на пряко допълнение, а за наличие на по-дълбока конкуренция между две различни функции, чиито корени следва да се търсят още в самия латински език. Споменатата конкуренция води до прогресивното изместване на акузативната клитика. Това има предвид Р. Лапеса (Лапеса 1968: 549), когато твърди, че механизмът, провокирал изместването на унаследените винителни форми, се свързва с употребата “на датива с голяма група глаголи[9], които управляват непряко допълнение в латинския език, и на последвалата «зараза», обхванала и други глаголи, която накрая завладява сферата на мъжколичното пряко допълнение”. В съгласие със С. Фернандес Рамирес (Фернандес Рамирес 1951: 206) приемаме, че дативната клитика le завладява сферата на етимологичния акузатив в случаите, когато се употребява вместо съществително име, маркирано по признака |(+) одушевенолично|; последвалата субституция се свързва с доказания факт, че латинският датив се употребява като “одушевеноличен падеж” (Фернандес Рамирес 1951: 191).

2.4. Учените приемат единодушно, че употребата на апокопираната клитика –l’ във функцията на допълнение (пряко или непряко?) в средновековния испански език изиграва съществена роля при замяната на клитиките (le → lo). Изпадането на краесловната гласна обаче утежнява тълкуването на функциите на местоименните клитики в стихотворен текст, където е невъзможно да се тълкува еднозначно въпросът, дали апокопираната форма на клитиката функционира като пряко допълнение или трябва да се възприема като своеобразно доказателство за наличие на “le-изъм”. За Геснер[10] “формата –l’ би могла да е резултат от апокопата както при le, така и при lo”. Като изхожда от изпадането на краесловните гласни, Р. Х. Куерво (1895) свързва “le-изма” с комбинирани фактори от морфологично и синтактично естество. От морфологична гледна точка, според него, често използваните апокопирани личноместоименни форми за първо и второ лице m’, t’ (me, te), които съвпадат при акузатива и датива, както и апокопираната форма на възвратното местоимение s’ (se), са могли да повлият и върху третоличното местоимение. В резултат от подобни разсъждения ученият обобщава, че апокопата при личните местоимения в падежна функция е мощен стимулатор на процеса на изместване на акузативните клитики. Е. Щаф (1906)[11] отхвърля не само евентуалната възможност за фонетично изпадане на гласната –о при акузативната форма lo[12], но и аналогиите на Куерво. Штаф, както и Р. Менендес Пидал (Менендес Пидал 1958: 255) приемат, че може да изпадне само краесловното –е в дателната клитика, която постепенно завзема функционалната сфера на прякото допълнение.

2.5. В съгласие с А. Льоренте (Льоренте 1980: 23)[13] различаваме няколко вида “le-изъм” във функцията на пряко допълнение: а) при имена на лица от м. р.; б) при имена на животни от м. р.; в) при имена на предмети от м. р.; г) при пряко допълнение от ср. р., представящо анафорична употреба на lo като референт на дадено изречение или част от него. Резултатите от анализа на фактите сочат следното:

Tаблица № 1

Клитики във функцията на третолично пряко допълнение в ед. ч. при предикативни конструкции, образувани от управляващ глагол за волеизява + инфинитив

Таблица № 2

Клитики във функцията на третолично пряко допълнение в мн. ч. при предикативни конструкции, образувани от управляващ глагол за волеизява + инфинитив