MARIA POPOVA

INTERNAL SYSTEMATICITY OF THE BASIC TERMS

IN LINGUISTIC PRAGMATICS

(Summary)

A model of systematicity was proposed by the author in previous papers.This paper discusses the results of its application on basic terms in Linguistic Pragmatics. The types of systematic relations between these terms are listed and classified. The model is presented as a configuration of taxonomic, partitive and associative links. This type of terminological analysis is presently being used in particular terminographical work related to the compilation of a Dictionary of Basic Terms whose Volume 1 (Natural Sciences) is forthcoming.

А. Уводни бележки.

В предишни свои разработки (Попова 1993; Попова 2003а; Попова 2003б), като се позовавах на постановки от общата теория за системите, на приетите схващания за системността в лексиката, по-специално в терминологията, и на разбирането за термина като двустранна езикова единица, предложих хипотетичен модел на системните отношения между термините. Тук си поставям за цел да покажа някои аспекти от неговото прилагане чрез описанието на системността при основните термини в лингвистичната прагматика, ориентирано към терминографската им стандартизация. В тази статия избрах да обсъждам термини по прагматика поради тяхната неустановеност в сравнение с термините в други по-традиционни лингвистични области, като се надявам по този начин да съдействам за по-нататъшното им изясняване, а оттук, макар и косвено – за развитието на теорията, която ги е създала. Те са ексцерпирани от трудовете главно на наши, но също така и на чуждестранни учени¹, които са посочени в рубриката “Източници на термините”^..

Във връзка с ограничаването на търсените резултати като предназначени за терминографската практика се налага да изясня, че изискването за стандартизация (и респ. унификация) на термините в дадена научна област има две страни. Едната се отнася за нейната по-свободна интерпретация, когато в научни изследвания се използват термини, породени от излаганата в тях теория. Тогава тя зависи от разбиранията на всеки отделен автор. Тази нейна страна сега няма да ме занимава, въпреки че също представлява интерес за практиката. Вниманието ми е насочено към другата страна на стандартизацията, която засяга термините, използвани в приложните сфери, каквито са например речниковото дело и обучението, където терминът излиза в някаква степен от теорията, която го е създала и в която “живее”, и се свързва с всички останали термини от дадената област (а и от други области), отразяващи понякога различни теории, обясняващи обаче едни и същи обекти. Затова задачата на този вид стандартизация е да намери общите признаци в описанията на различните автори и чрез системното им организиране да представи една относително непротиворечива терминология, необходима за успешната комуникация между учените и за изучаването на съответната област от бъдещите специалисти.

Метатермините в моята разработка, които като идея са взети от общата теория на системите, са: система, концепт на системата, субстрат на системата, структура на системата (Уемов 1978; Кобрин 1981; Марусенко 1983). Към тях добавям вътрешна (същностна) системност и външна (функционална) системност, класификационна и импликационна (партитивна и асоциативна) системност (Попова 1993; Попова 2003а; Попова 2003б), които ще доуточня с оглед на конкретното им приложение и ще разширя с някои нови моменти, произтичащи от тази разработка.

Следвайки теорията на А. И. Уемов (1978), под концепт на системата разбирам начина за изразяване на понятийно-семантичните отношения в съответната предметна област, който осигурява комуникацията. Ще спра вниманието си върху двата обобщени признака, присъстващи в тази дефиниция. Единият е ‘начинът на изразяване’, който в разглеждания тук случай е чрез термини и отношения между тях. Ще уточня, че термините са субстратът, а отношенията – структурата на терминологичната система (дадената тук или която и да е друга). Този признак смятам за вътрешно свойство на системата. Другият признак е ‘осигуряване на комуникация’, който като функция на системата е нейно външно свойство, тъй като не произтича от същността Ł (субстрата + структурата), а се задава отвън. От това следва, че терминологичната система има смисъл за науката, само ако изпълнява тези две главни задачи: 1) фиксира, респ. изразява знанията чрез термини и 2) осъществява комуникация. Тук се налага да подчертая, че комуникативната Ł задача, в която и да е предметна област, не би могла да се реализира, ако тя не се разграничи от терминологиите на останалите предметни области, а също така и от общоупотребимата лексика. Както може да се направи заключение от трудовете на редица автори (срв. правилото за шестте стъпки на Караулов 1976: 77, резултатите от изследването на Скороходко 1974 и др.), цитирани в някои мои публикации (Попова 2003а: 59; Попова 2003б), границата между отделните предметни области, респ. и между техните терминологии не е толкова рязка и отчетлива, а напротив – плавна и размита (което например се обяснява и с математическата теория за размитите множества).

И така, тези два признака от значението на метатермина концепт на системата използвам като основа, от която извеждам двата вида системност: вътрешна (същностна) системност и външна (функционална) системност. Предмет на това изследване ще бъде само вътрешната системност в областта на прагматиката като лингвистична дисциплина (или теория).

Б. Теоретични основания.

За построяването на конкретния модел, по който се установява и респ. описва вътрешната системност в дадена съвкупност от термини (която може да бъде както ограничена група от термини, така и цялата терминология на дадена научна или професионална област), съм си послужила със следните теоретични постановки:

- Схващането на М. В. Никитин за двата вида връзки между понятията – импликационни и класификационни (Никитин 1979). То е приложено в част I. “Импликационна и класификационна системност”.

- Представата за значението на термина като за сложна структура от семантични признаци (очертана и разработена въз основа на два лингвистични метода – компонентен анализ, срв.напр. Гак 1977: 14 и сл.; Кузнецов 1980: 14 и сл. Василев 1981: 21–25, и падежна (ролева) граматика, срв. напр. Филмор 1968; Филмор 1981а; Филмор 1981б; Апресян 1974: 119–133; Богданов 1977: 51–59 и др.). Тази представа е приложена в част II. “Значението на термина като източник за системообразуващи признаци”.

- Разбирането за необходимостта от обособяване на още една област в понятийно-семантичната същност на термина, а именно – наред с понятието (респ. метатермина) значение на термина, чиито признаци се извеждат от дефиницията му, да се въведе и понятието (респ. метатермина) съдържание на термина, чиито признаци се извеждат от описанието му (тази идея съм лансирала в предишни свои разработки, главно във връзка с теорията и практиката на терминологичната номинация, срв. Попова 1990: 14–18; тя е използвана и за структуриране на речниковите статии в тълковно-енциклопедичния терминологичен речник “Речник на основните термини. Т. I. Природни науки” – под печат). Това разбиране е приложено в част III. “Съдържанието на термина като източник за системообразуващи признаци”.

I. Импликационна и класификационна системност.

Като се позовавам на М. В. Никитин за двата вида отношения между понятията (отношение на съседство – импликация, и отношение на сходство – класификация), определям два типа системност – импликационна и класификационна. (Бих искала да подчертая, че това деление е независимо от делението на вътрешна и външна системност, поради което се прави в границите на всяка една от тях.)

1. Под импликационна системност разбирам схема (модел) от такива отношения между термините, която (чрез референтите² им) моделира реално съществуващи отношения между обектите (същините) в действителността, а именно тяхното съседство (модификация по Никитин 1979: 95). На по-ниско равнище на абстракция отделям два подтипа импликационна системност.

1.1. Единият подтип наричам партитивна системност (би могъл да се нарече още партономична или меристемна), тъй като с него означавам отношенията между: ‘цял обект (цяла същина) и негова (нейна) съставна част’, т.е. ’цяло - част’; ’съставна част и обект (същина), към който (която) тя принадлежи’, т.е. ’част - цяло’. Напр. отношенията между термините растение (‘цяло’) и стъбло (‘част’), корен (‘част’), т.е. ‘цяло - част’; отношенията между корен (‘част’) и растение (‘цяло’), т.е. ‘част - цяло’.

1.2. Другият подтип импликационна системност наричам асоциативна. С него означавам отношенията на съседство между обектите (същините), участващи в дадена реална ситуация, която на семантично равнище се представя като предикативна “сцена”, в която референтите³ изпълняват своите “роли”, зададени от предиката. Тези “роли”, както е известно, се установяват чрез метода на Ч. Филмор, в т. нар. падежна (ролева) граматика (срв. Филмор, цит. съч.; приложени към термините срв. Попова 1990: 36–38; 2000: 45–60). Тук отнасям както отношенията между предиката (‘действие’) и зададените от него “изпълнители” с техните “роли” (напр. ‘вършител’, ’обект’, ’резултат’, ’цел’ и т. н.), така и отношенията между “изпълнителите”. Такива са напр. отношенията: между ‘действие’ и ’цел, срв. с термините речева дейност (‘действие’) и речево общуване (‘цел’); между ‘вършител’ и ‘обект’, срв. с термините участник, по-конкретно отправител (‘вършител’) и речево съобщение (‘обект’).

2. Под класификационна системност разбирам схема (модел) на такива отношения между термините, която (чрез референтите² им) моделира сходството и различието между обектите (същините) от действителността, установени от субекта на познанието. От този тип са отношенията между родов термин и неговите видови термини, където е отразено сходство по общ (т.е. наличието на интегриращ) признак и различие по други (т.е. наличие на диференциращи) признаци. Тук освен йерархични отношения в двете посоки (‘род - вид’ отгоре надолу и ’вид - род’ отдолу нагоре) се наблюдават и отношения на съподчиненост (по дадено основание за деление) между ‘вид₁’, ‘вид₂’ … ‘вид_n’, които се отнасят към общ род, т.е. имат като интегриращ признак този род. Напр. отношенията: между родовия термин говорен звук и неговите видови термини гласен звук и съгласен звук (‘род - вид’); между видовия термин гласен звук (респ. съгласен звук) и родовия термин говорен звук (‘вид – род’); между видовите термини гласен звук и съгласен звук, съподчинени помежду си (‘вид₁ – вид₂’) спрямо общия родов термин говорен звук.

II. Значението на термина като източник за системообразуващи признаци.

Представата за значението на термина като за сложна структура от признаци (семи) дава възможност всеки един от тези негови признаци да се съпоставя с термините от набелязаната съвкупност и по такъв начин да се установява дали сред тях има такъв термин или термини, които да му съответстват – пряко или косвено. За да изясня какво разбирам под израза “да му съответстват”, ще взема за пример значението на термина речева дейност, отразено в следната дефиниция: “Дейност за създаване на реч, чиято цел е общуване при наличието на определени знания”. То се състои от интегралния признак ‘действие респ. съвкупност от действия’ (в дефиницията: “дейност”) и диференциалните признаци ‘резултат’ (в дефиницията: “създаване на реч”), ‘цел’ (в дефиницията: “общуване”) и ‘условие’ (в дефиницията – “при наличието на определени знания”). Поради ограничението в тази статия да се разглежда само вътрешната системност, тук се абстрахирам³ от интегралния признак. Спирам вниманието си само върху диференциалните признаци и установявам, че:

1) на признака ‘резултат’ съответства терминът реч;

2) на признака ’цел’ съответства терминът речево общуване;

3) на признака ’условие’ съответства терминът комуникативна компетентност.

В случая съответствието е толкова ясно изразено, че всеки един от тези термини може да се включи в дефиницията на речева дейност не само като семантичен признак, но и като структурен компонент, срв. с парафразата: ‘речева дейност е дейността, която създава реч и има за цел да осъществи речево общуване при наличието на комуникативна компетентност’.

Този признак, който има като съответствие термин или термини в дадена терминологична съвкупност, ще наричам системообразуващ признак. А терминът, към чиято семантична структура принадлежи този системообразуващ признак, ще наричам системообразуващ термин. (По принцип повечето от термините в дадена система са системообразуващи, било то за вътрешна или за външна системност, което обаче не изключва наличието и на немалко количество термини, от които не излизат системни връзки.) Трябва да добавя, че всяка система обикновено започва от един термин, който задава или поражда всички останали, някои – пряко, но повечето – косвено чрез сложно разклонение на признаците си в определена йерархия, т.е. в посока надолу (което се опитвам да покажа по-нататък чрез конкретния анализ).

III. Съдържанието на термина като източник за системообразуващи признаци.

Както е известно, значението на термина (респ. и дефиницията) се състои само от най-необходимите, най-съществените признаци: 1) за идентифициране на означения обект чрез причисляването му към по-общ (който е и по-висш в системната йерархия) клас и 2) за разграничаването му сред групата от едноредни на него подкласове. Затова не може да се очаква, че дефиницията ще съдържа всички системообразуващи признаци. В такъв случай за намирането им смятам, че е подходящо да се използва и съдържанието на термина, в което, както съм отбелязвала в предишни свои публикации (срв. напр. Попова 1990: 14–17), присъстват всички признаци на означения обект – както съществените, така и несъществените; както пораждащите системни отношения, така и онези, които нямат връзка със системността. Ако то (съдържанието) се структурира, като се обособят съставящите го признаци, също както при значението, те ще могат да се съпоставят с дадената съвкупност от термини и ще бъде възможно да се установят системните им съответствия.

Ще взема за пример термина речево общуване, в чиято дефиниция има признаци, които са достатъчни за неговото идентифициране и диференциране, но отсъстват признаци, които пораждат вътрешносистемни отношения. Срв. “Общуване с помощта на естествения (човешкия) език”, където признакът ‘действие’ = “общуване” идентифицира означената дейност, а признакът ‘средство’ = “естествения (човешкия) език” го разграничава от всички други видове общуване (напр. от общуване с жестове). (Тези признаци, както отбелязахме по-горе, не пораждат вътрешносистемни отношения. Трябва обаче да добавим, че те също са системни признаци, но от по-широката сфера на външната системност, тъй като имат своето място в други лингвистични области). Вътрешносистемните признаци са от съдържанието на термина. Те са ‘обменяне на информация’ и ’видове речево общуване’. Първият от тях ‘обменяне на информация’ има като свои съответствия термините акт на речево общуване и речева ситуация, които отразяват съставните части на обобщено представеното от него действие. Вторият признак ’видове речево общуване’ като свои съответствия поражда термините пряко речево общуване и непряко речево общуване, устно речево общуване и писмено речево общуване, официално речево общуване и неофициално речево общуване.

В. Анализ.

За да бъде по-нагледен и по-лесен за възприемане, анализът на системността ще се направи в две части. В първата част ще се проследи схемата, по която се разгръщат системните отношения, за да се очертае конфигурацията на системата и да се покаже мястото на всеки термин в нея. Във втората част ще се разгледат групите на всеки един от термините, които пораждат системни отношения.

I. Структура на системата “Основни термини по прагматика” (вж. и проследи приложената графична СХЕМА).

Началната точка, която дава посоката за разгръщане на дадената система, е терминът речева дейност, който е зададен в дефиницията на избрания дял от езикознанието, наречен прагматика_, срв. “Дял от езикознанието, който изучава речевата дейност”⁴. Системообразуващият признак ‘предмет, който се изучава’ може да се разглежда като конкретизация на отношението ‘действие → обект’, в което терминът речева дейност следва да се означи като ‘обект на действието’. В по-обобщен смисъл, на по-високо равнище на абстракция това отношение е от асоциативен импликационен тип. Трябва да отбележа, че в случая се наблюдава обичайният тип отношение между термин, назоваващ дял от науката, и термин, назоваващ нейния предмет за изучаване. Затова то, макар да е важно за общата типология на системните отношения, не е от значение за установяване на специфичната структура на дадената система, която има своя неповторима конфигурация от ограничен брой типове отношения, които в обобщеното им съдържание могат да се прилагат при изучаването и описанието на системността във всяка една конкретна научна или професионална област. Интерес тук обаче представляват системообразуващите признаци на термина речева дейност. Образно казано, те се разгръщат по йерархията надолу като по две успоредни линии и създават: по едната линия – асоциативни импликационни отношения с термините реч (като назоваващ резултата от речевата дейност), комуникативна компетентност (като назоваващ предпоставката за извършване на речева дейност) и речево общуване (като назоваващ целта на речевата дейност) и по другата линия – класификационни отношения с термините, назоваващи видовете речева дейност аудиране, говорене, писане, четене, превод.

Своето развитие структурата продължава чрез термина речево общуване, който поражда следните успоредни помежду си системни отношения: 1) С термините речева ситуация и акт на речево общуване, които означават съставните части на речевото общуване, т.е. отношение ’цяло – част’ (от партитивен импликационен тип); 2) С термина естествен език, назоваващ средството, чрез което се извършва речевото общуване, т.е. отношение ‘действие - средство’ (от асоциативен импликационен тип) и 3) С термините пряко речево общуване, непряко речево общуване, официално речево общуване, неофициално речево общуване, писмено речево общуване и устно речево общуване, които назовават видовете речево общуване, т.е. отношение ‘род – вид’ (от класификационен тип). В тази последна група между видовите термини се наблюдават и нейерархични (хоризонтални) системни отношения, от една страна – между всичките шест термина, съподчинени на общ родов термин, вследствие на което имат общ интегрален признак, и от друга страна – между опозиционните термини по два един спрямо друг: пряко речево общуване и непряко речево общуване – в опозиция по признака [± посредник]; официално речево общуване и неофициално речево общуване – по признака [± обществена значимост на общуването]; устно речево общуване и писмено речево общуване – по признака [± звучене (участие на говорния апарат)].

По-нататъшните отношения, произтичащи от термина естествен език, излизат от границите на вътрешната системност, поради което не са обект на настоящото изследване, но ще представляват интерес при изучаване на външната системност.

Йерархичното (вертикалното) разгръщане на вътрешната системност, излизащо от термина речево общуване, продължава по две успоредни линии чрез термините речева ситуация и акт на речево общуване, всеки един от които образува своя системна група. По едната линия терминът речева ситуация поражда партитивни импликационни отношения с термините участник (комуникант), речево съобщение, речева сфера и речева обстановка. Пак по същата линия надолу термините участник (комуникант) и речево съобщение продължават развитието на структурата, първият – чрез класификационни отношения с видовите си термини отправител и получател (след което всеки от тях продължава йерархичните връзки надолу по вертикалата до изчерпване на теоретичните дадености), а вторият – чрез партитивни импликационни отношения с термините предмет на речевото съобщение, цел на речевото съобщение и функция на речевото съобщение. По линията, излизаща от термина речево съобщение, си