Ангел Пачев

БЪЛГАРИЯ  И БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

(интернет версия на статията)

На 1 януари 2007 година влезе в сила Актът за присъединяване на Република България към Европейския съюз. Наред с политическия и икономически потенциал на България, на  дневен ред излиза въпросът за включването и развитието на целия социолингвистичен потенциал на нашата страна в обединена Европа. Социолингвистичното настояще и бъдещето на българския език и на българската езикова общност  вече  са в пряка връзка с особеностите на самата Европейска езикова общност[1], с нейното социолингвистично състояние и  перспективи за развитие. Социолингвистичните особености на Европейската езикова общност са обект на системен анализ в рамките на многоетапния  колективен изследователски проект “Националният език в Европейските общности”, който се разработва от научните сътрудници на Секцията за общо и приложно езикознание на Института за български език, БАН. В публикувания неотдавна мой труд „Езиковите общности в условията на европеизация и глобализация” (св. Пачев 2006) се разглеждат  основни «общностни» социолингвистични характеристики на Европейския съюз, които почти нямат прецедент в световната история (като се изключат някои особености на езиковата ситуация, например, в Австро-Унгарската империя от  по-новата история на Европа или в някои региони на Африка и Азия днес). Тук ще се спра на въпроси, свързани преди всичко със социолингвистичния де юре и де факто статус на българския език в Европейския съюз и на свързаните с този статус нови възможности за членовете на българската езикова общност  в условията на евроглосия, евролингвизъм и еврография [2] – социолингвистични явления, породени и развиващи се с европейската интеграция. С цел разкриване на социолингвистичния потенциал на България  ще бъде въведено понятието „социолингвистичен капитал” като се предложат негови измерения както в историческа перспектива, така и с  оглед на някои актуални данни за езиковите умения и нагласи на българските граждани в навечерието на присъединяването ни към Европейския съюз. Набелязват се и някои перспективи за преосмисляне на комуникативната компетенция на българските граждани, на  българската езикова политика и езиково планиране като основни компоненти на нашия социолингвистичен капитал.

Българският език и българската езикова общност се присъединяват към Европейската общност, която вече 50 години се гради не само върху политически и икономически принципи, но и върху определени социолингвистични принципи, свързани със  запазване и поощряване на европейското многоезичие и спазване на езиковите права на европейските граждани (св. юридическите инструменти на общата европейска езикова политика в  Приложение 1 в   Пачев 2006:214-219). Член  22 на Хартата за Основните права в  Европейския съюз посочва, че Съюзът зачита езиковото многообразие, а Член 21 забранява дискриминацията, в това число и дискриминацията, основаваща се на езиковите различия.[3]  Заедно с уважението към отделната личност, отвореност към другите култури, толерантност и приемане на другите, зачитане на езиковото и   културно  многообразие е основна ценност в Европейския  съюз.[4] Основополагащият принцип на Европейския съюз „ единство в многообразието” – многообразие на култури, обичаи и вярвания, на езици -   превръща Обединена Европа не в ‘претопяваща пота’, в която се премахват/унищожават различията, а в  общ дом, където разнообразието се уважава и където  нашите многобройни майчини езици са източник на богатство и мост към по-голяма солидарност и взаимно разбирателство. Езикът е най-прекият израз на културата; той е това, което ни прави хора и дава на всеки един от нас чувство за идентичност и общностна принадлежност. Ето защо всяко действие от страна на Европейския съюз и страните-членки за поддържане  и поощряване на многоезичието има пряко въздействие върху живота на всеки един гражданин на Съюза.  

 В тази връзка в  различни официални документи, програми и инициативи се подчертава още, че, от една страна, много от културните достижения на Европа са тясно  свързани със специфични езици и традиции в духовната история. Пренебрегването на тези езици би представлявало неимоверно стесняване и обедняване на културното многообразие на Европа. От друга страна се изказва убеждението, че  гражданите на Европа ще могат да участват в развитието на Европейския съюз само тогава, когато в този съюз те открият  своя собствен езиков и културен произход, своето настояще и бъдеще. Същевременно на взаимното разбиране и общуване се гледа като на  необходима предпоставка за  съжителството, осъществяването на демократичните права и  изграждането на Европейския съюз като комуникативна общност,  членството в която се гради върху: а) правото  на всички граждани да учат и използват собствения си национален и/или малцинствен език;

б) правото на всички граждани да изучават поне два допълнителни езика в рамките на задължителното средно образование.

Всички тези принципи за европейска  интеграция се потвърждават от Европейската комисия в нейната нова рамкова стратегия за многоезичието (св. Нова рамкова стратегия за многоезичието 2005).

От самото начало на тази интеграция бе решено, че националните/официалните езиците на страните-членки (първоначално четири) получават статус на официални и работни езици на Общността.[5] Този принцип е залегнал в Регламент №1 от 1958 година, който се изменя всеки път при приемане на нова страна-членка така, че да включи езика или езиците й като официални. Клаузите на Регламент №1 днес са включени като неделима част от Договора за създаване на Европейската общност (Анекс 1) и представляват юридическата основа за езиковата политика на Европейския съюз, насочена към:

• поощряване на изучаване на езици и утвърждаване на езиковото многообразие в обществото;

• поощряване на здрава многоезична икономика и

• осигуряване достъп на европейските граждани до законодателството на Европейския съюз, до процедури и информация на техните собствени езици.

  С други думи, от 1 януари 2007 година, с поредното езиково разширяване на Съюза[6], националният български език е със статус на официален и работен език  на Европейския съюз. Какви са социолингвистичните измерения на този статус? Какво произтича от това както за българския език, така и за българските граждани?

Преди всичко българският език става един от официалните езици, които се говорят като майчин език в Европейския съюз (виж Таблица 1).

Същевременно официалният статус на българския език означава, че цялото законодателство и разписаните документите с важно политическо значение на Европейския съюз вече ще се публикуват  и на български език[7]. Законодателството на Съюза  става и национално законодателство и по този начин  обвързва пряко и всички български граждани. Българските граждани  и българските съдилища трябва да могат да разбират това законодателство на своя език. В самия процес на създаване на законодателния инструмент, на български език  трябва да се правят предложения за възможно най-широко обсъждане на всички равнища – европейско, национално и местно - по начин, който да е достъпен не само за лингвисти и дипломати. Всеки гражданин на  Европейския съюз има право да  се включи в дискусията на официален език по свой избор. Използването на официалните езици засилва прозрачността, легитимността и ефективността на Европейския съюз и неговите институции[8] .

Разбира се, законодателната сфера не е единствената социалнокомуникативна сфера, където ще се използва българският език.  Всички европейските институции трябва да са колкото е възможно по-достъпни и по-отворени както за българската общественост,  така и за правителствените ни служби и  департаменти, за различните официални и неофициални неправителствени организации и групи по интереси и т.н. В тази връзка Европейската комисия смята за свое задължение да поощрява и  да се грижи за укрепване на демократична общност, в която индивидуалните, местните, регионалните и националните характеристики и особености се уважават и опазват. Това също е отразено в допълнения Регламент № 1, който постановява, че  българските граждани,  българските държавни органи, деловите среди /бизнесът и другите организации в нашата страна имат право да общуват на български език с институциите на Европейския съюз.

В Общия пазар клиентите могат да избират от широко разнообразие на стоки от всички страни-членки, като по този начин влизат в контакт с продукти от различните езикови общности. За да се защитят интересите на потребителите съществуват регламенти, отнасящи се до езиците, които се използват върху опаковката на тези продукти. Етикетите трябва да дават ясна и точна информация на език, който се разбира от клиентите и не трябва да подвежда купувача в материално отношение[9]. Наскоро приетата Директива за нечестните търговски практики [10]  укрепва гаранциите  във връзка с  езика, който се използва при услугите след продажбата на стоката.

Европейската комисия работи по насърчаване на многоезичието в Европейската езикова общност като част от инициативата i2010 за насърчаване/гарантиране на икономически ръст и увеличение на работните места в информационното общество и медийната индустрия. Първата задача тук е да се създаде „общо европейско информационно пространство, което да предлага богато и разнообразно съдържане и цифрови услуги”. Няколко програми на Европейския съюз подпомагат създаването и разпространяването на  многоезично европейско съдържание и знания.   Едно многоезично информационно общество изисква осигуряване на стандартизирани оперативни езикови ресурси (речници, терминология, текстови корпуси и др.) на всички  езици, включително и на тези, които не се използват толкова широко в Съюза. В тази връзка Комисията е организирала научно-технически форум по въпросите на многоезичието, който включва експерти от отделните клонове на индустрията, научни работници и политици.

Същевременно компютърната мрежа „EUROPA” се стреми да ви осигури търсената информация на вашия език или на език, който можете да разбирате в зависимост от естеството на информацията. Официалните документи са на разположение на всички официални езици, които са имали този статус към датата на публикуване. Също достъпни чрез официалните езици са и общата информация на началната  страница, секциите, които са непосредствено достъпни от началната страница  и индексите. Изключения от това общо правило се правят само за информация, която е спешна или е с много кратък живот. Специализираната информация като правило е достъпна най-малко на два езика, обикновено езиците които най-често се използват от аудиторията, за която е предназначена информацията и т.н.  

Еднаквият юридически статус за официалните езици на Европейския съюз не означава, че всички текстове се превеждат на всички официални езици. Законодателните документи и други документите с голямо  публично значение се превеждат на всички официални езици, а работните документи на институциите се превеждат само на няколко езика, т.е. различните институции на Европейския съюз имат законово право да работят на различни езикови режими. Така например Европейската комисия, с цел ефективното използване на разходите за преводачески услуги[11],  извършва своята вътрешна дейност на три езика – английски, френски и немски, а всички официални езици използва само за разпространяване на важна публична информация и при общуване с другите институции на Европейския съюз и със страните-членки.  От друга страна Европейският парламент като колективен орган , чийто членове се избират от широката общественост, извършва всички етапи от своята политическа дейност на всички официални езици. Назначените от националните правителства  членовете на Комитета на регионите и на Социалния и икономически комитет, като правило, също  трябва да работят на своите собствени езици. Някои от по-малките органи на Европейския съюз, които работят в чисто техническите области, също са постигнали определени практически договорки, които намаляват оперативно товара на многоезичието  без да намаляват прозрачността и ефективността на работата: службата за хармонизиране на вътрешния пазар в Аликанте, например, се обслужва само от пет езика.  Разбира се различни частни документи като доклади до националните органи на отделните страни, решения отнасящи се до конкретни лица или служби  и т.н. се превеждат само на необходимия език;  кореспонденцията до отделно лице или вътрешен меморандум може да се изпрати  само на един език без да се налага  превод и т.н.  В Таблица 2 се дават основните количествени тенденции в преводаческата дейност през последните години на Генералната дирекция за писмени преводи на Европейската комисия:

 За един по-ранен етап подобно неравенство в общия работен статус на различните официални езици на Европейския съюз се потвърждава и от проучване на  университета „Герхард-Меркатор”, Дуисбург, Германия. Резултатите от изследването показват следното разпределение (в проценти) на използването на официалните езици в институциите на Европейския съюз (вж. Таблица 3) :

Горните данни показват, че използваните в Европейския съюз официални езици фактически се разделят на две  групи, които можем на обозначим съответно като „група на същинските работни езици” и „група на обслужващите езици”. В първата група  влизат френски, английски и отчасти немски, т.е. тези езици, които са легитимирани като същински работни езици не само от де юре , но и от де факто ситуацията (тези езици се наричат още и „процедурни” езици); в другата група, в която се включва и българският език,  са всички останали езици, които имат де юре статус на официални и работни езици, но които де факто обслужват , от една страна, дейностите по публикуване на годишните доклади, резолюциите, директивите, регламентите и другите официални документи на Европейския парламент, Съвета на Европа и на другите органи на ЕС, на различните информационни издания за отделните програми и инициативи, а от друга – достъпа на гражданите на Европейския съюз до актуална за тях информация, кореспонденцията им с институциите на  Съюза и т.н.

С увеличаване броя на страните –членки при по-нататъшното разширяване на Европейския съюз практическите трудности във връзка с еднаквия статус на езиците на неговите страни-членки също ще се увеличават.

Европейското многоезичие  днес се изправя и пред някои политически трудности. В някои страни са изработени и действат закони за съответните национални езици, които акцентуват преди всичко върху принципите на езиковата рационализация и запазването на езика (виж по-подробно в Мурдаров и Константинова 2004).  Но тези принципи, които на практика укрепват  националното едноезичие,   понякога много трудно се съчетават както с по –общите принципи на егалитарното многоезичие като основа на общата европейска езикова политика, така и с изискванията на конкретни действащи регламенти  и директиви на Европейския съюз. Да вземем например свободното предвижване на хора в Европейския съюз, при което хората пресичат както географските,  така и езиковите граници в Европа. В съответствие с Член  3(1)(c) на Договора за създаване на Европейската общност, една от основните цели на Общността е премахването между страните –членки на всички препятствия пред свободното движение на хора и услуги. За гражданите на страните-членки това, по-конкретно, включва правото за упражняване на професия като наемен или волнонаемен  в страна –членка, различна от страната, в която са получили професионалната си квалификация. В съответствие с Наредба  1612/68 за свободното предвижване на работници, Европейският съд потвърждава, че работник от една страна- членка на ЕС може легитимно да бъде засегнат  от изискванията на езиковата политика в страната-домакин, но само дотолкова, доколкото се съблюдава основния принцип, регламентиращ свободното предвижване –липса на дискриминация, т.е.   езиковите права, дадени от страна-членка на ЕС на нейните граждани трябва да се отнасят и за гражданите на другите страни от Общността,  където е приложимо. Що се отнася до правото на учредяване и свободното извършване на услуги, посочени съответно в член 43-48 и 49-55 на Договора , отново се прилага същия общ принцип : страните членки все още могат да налагат условия по отношение на езиковата компетенция при упражняване на търговска дейност и занаяти[12], но подобни изисквания трябва да се отнасят в еднаква степен както до гражданите на дадената страна, така и до гражданите от другите страни-членки; тези изисквания трябва също така да отговарят и на принципа на пропорционалността, т.е. мерките, приети от страна-членка, трябва да са пропорционални на набелязаните за постигане конкретни цели и т.н.

В този контекст трябва да се подчертае, че самото социолингвистично интегриране на всяка новоприсъединила се страна, в това число и на България, само започва, но не завършва с даване на съответния език на статус на официален и работен език на ЕС. С този  акт съответната страна се  включва в процес на  създаване и утвърждаване на Европейска езикова общност като една нова  социолингвистична система, която се гради върху посочените по-горе  социолингвистични принципи. Този процес  отправя уникално историческо предизвикателство към националните езици и  членовете на националните   езикови общности - интегрирането им в  рамките на една цялостна езикова общност като се запазят и развият националните особености, но същевременно се утвърди общото, сближаващото, европейското като обща социално-комуникативна практика и като обща  система за  управление на  социално-езиковия процес. 

Ето защо с присъединяването на България към Европейския съюз  на дневен ред излиза въпросът за същинската социално-езикова  европеизация на българския език и българските граждани.

Някои биха възразили веднага – какви предизвикателства в това отношение пред един исконно европейски език и общност- та нали в българистичната литература достатъчно убедително е доказана историческата,   етнокултурната и  езиковата принадлежност на нашия народ към Европа и никой не може да постави под съмнение тази принадлежност?[13] Или пък – нали езиковите права на европейските граждани и официалният статус на всеки един от езиците на страните-членки на ЕС и на страните, които ще се присъединят към него, са  гарантирани и регламентирани от редица юридически инструменти и документи? Да разискваме проблемите за европеизацията на европейските езици не е  ли все едно да четем проповед на църковния хор, т.е. да си губим времето в празни приказки?

Проповедите настрана, но никога досега  в социолингвистичната история на България българският език и членовете на българската езикова общност не са били пред такова историческо предизвикателство. Такова предизвикателство е свързано пряко, както с   особеностите  на социолингвистичното състояние и  перспективи за развитие на самата Европейска езикова общност, така и със  социолингвистичния капитал,  с който България се присъединява към Европейския съюз. Проблемите за социолингвистичните особености на Европейската езикова общност вече бяха разгледани обстойно в:  Пачев 2006:131-196.  Тук ще разгледам проблема за осмисляне на българския социолингвистичен капитал и въпросите, свързани с неговото съхраняване и увеличаване.

Соцолингвистичният капитал на всяка европейска страна се  определя преди всичко от обективните социолингвистични условия на функциониране, развитие и взаимодействие между европейските езици, а също и от някои исторически и днешни особености и предпоставки, свързани с националните езикови ситуации и националните езикови политики. Актуалните  социолингвистични условия се диктуват от  взаимодействието на три основни фактора: езиков пазар, социолингвистична йерархия и социолингвистична мрежа (виж Пачев 2002).

Понятието „езиков пазар” е заимствано от по-широката социологическа програма на П. Бордийо, в която цялата социална вселена се разглежда като изградена от редица застъпващи се/препокриващи се и взаимодействащи си пазари.  П. Бордийо говори за езиков пазар, в който езиковата компетенция  (подобна на всеки друг вид културна компетенция) функционира като капитал. Езиците винаги се говорят на определен пазар , като характеристиката на  пазарите им придава съответна стойност. Ако приложим концепцията на Бордийо към Европейската езикова общност можем да разглеждаме социалното многоезичие на общността като пазар, където различните речеви общности или конкуренти договарят и обменят собствените си езици като езиков капитал. „Пазарните дялове”  на  езиковия обмен на европейския езиков пазар  днес се дават  в Таблица 4.

Същевременно езиковата политика и езиковото планиране може да се смята за участие в търг, който не фиксира „пазарната цена” (в този случай различните конвенционални особености на използване на езика) , но само обявява какви са тези особености и поощрява конкуренцията.

Езиковата политика и езиковото планиране оказват въздействие  върху Европейския езиков пазар , националния езиков пазар и върху вътрешния пазар на малцинствения език и водят до реални икономически и политически последствия, „като апроприация на позиции и икономически предимства, запазени  за притежателите на легитимната компетенция или на символичните изгоди, свързани с притежаването на престижна или най-малкото нестигматизирана социална идентичност” (Бордийо 1991: 259).
            Ето защо езиковата политика и езиковото планиране, наред с езиковата компетенция, могат да се определят като ключови компоненти на социолингвистичния капитал  на отделните езикови общности.

В съвременното общество социолингвистичните групи и техните членове , които работят в условията на силната конкуренция на езиковия пазар, трябва да организират своите дейности „вътрешно”, а това най-вероятно  се осъществява по начин, който поражда атрибутите, отличителните белези на социолингвистичната  йерархизация в една или друга степен.   Същественото тук е в това, че общата езикова политика и езиково планиране могат да бъдат по-ефективни тогава, когато се използват йерархиите. Различните равнища на социолингвистичната структура на обществото (виж по-подробно в Пачев 1997), от една страна, и различните равнища на социалната структура, професионалната организация, училището, общината, семейството и т.н., всички трябва да се координират.  Това означава не само определяне на влиятелните агенти, но също и на организационните и административни апарати, пътищата за вземане на решения и навярно това, което е най-съществено – специфичните системни функции и капацитетни възможности за всяко едно от равнищата на социолингвистичната йерархична структура. На най-ниските равнища на тази структура социолингвистичният потенциал на отделните говорещи да използват езиковите и социалните ресурси, които са на тяхно разположение, при произвеждане, генериране и възпроизвеждане на социални структури и социален ред често се подценява с оглед на общия социолингвистичен капитал. Същевременно можем да останем с впечатлението, че езиковият пазар и социолингвистичната йерархия използват, усвояват  докрай възможните механизми за социолингвистична координация  и увеличаване на социолингвистичния капитал и дотолкова, доколкото те  са „под контрол” в рамките на определена дейност по езиково планиране или езикова политика, очакваният резултат е гарантиран. Но в действителност отделните индивиди действат в рамките на техните непосредствени, локализирани социолингвистични мрежи, т.е. неформалните отношения, които хората създават помежду си чрез социалното  взаимодействие, образува една мрежа от връзки с определени социолингвистични модели и характеристики, които също могат да се „капитализират”. Членовете на социолингвистичната мрежа споделят обща етика и светоглед и могат да дискутират и решават езиковата политика неформално помежду си. Мрежите по този начин действат не само като механизъм за налагане на норми на своите членове, но да изграждат/пораждат съпротива  както срещу  вътрешна социолингвистична дистанция, така и срещу натиск отвън на тези най-ниски равнища на социолингвистичната йерархия. За да може една езикова политика да бъде успешна, тези най-ниски равнища , съставляващи „face-to-face, small-scale social life” трябва да се проследяват и да се разглеждат внимателно, а не просто да се смятат за неизбежни сурогати, производни продукти от по-високите равнища на структурата, които са по-всеобхватни, по-сложни и по-пряко свързани с обществено-политическите  процеси и институции.

Наред с посочените социолингвистични йерархични структури и мрежи на социалнокомуникативно взаимодействие като предпоставки и перспективи за увеличаване на социолингвистичния ни капитал  в Европейския съюз, този  капитал  се базира   и на определени исторически особености, свързани със социално-езиковата история на нашия народ. Без да се спирам подробно на   социолингвистичният опит  на българина в историческа перспектива ще отбележа само някои моменти от нашата социолингвистична история, които биха могли да се преосмислят и „капитализират” на общия социолингвистичен пазар на ЕС като  социално –комуникативна практика, така и като езикова политика и езиково планиране.

Исторически социолингвистичният капитал на България може да се търси  в далновидната езикова политика на българските държавници от миналото, която води  не само до приемането на  учениците на Кирил и Методий в България през Х век  и създаване на условия за тяхната книжовна дейност във връзка с такова епохално дело като  създаването, утвърждаването и разпространението на  старобългарския език като първия славянски книжовен език, който бързо се превръща във функционална част на социолингвистичните структури и  социалнокомуникативните системи на славянски и неславянски страни[14], но и до създаване и утвърждаване на народностната българска езикова общност. В социолингвистичната история на Европа дейността на Климент Охридски и  учениците му от  Охридската школа (от 886 г., т.е.  след идването на Климент в Македония)  предшества тази на   Академия делла Круска  ( Accademia della Crusca ) във Флоренция (от 1582 г.), на Fruchtbringende Gesellschaft в Германия (от 1617 г.), на Френската академия (Académie Française) в Париж (от 1634 г.), на Испанската кралска академия  (Real Academia Española)   в Мадрид (от 1713 г.) и е част  от една своеобразна българска  традиция за управление на езиковите процеси в обществото, при която  социолингвистичната актив­ност на различни социални общности/обединения е в основата на процеса на създаване, утвърждаване и развитие на българските   езикови общности  като народностни или национални. Такива  социални общности са, например, книжовните  школи – най-напред Преславската, Охридската, а по-късно и Търновската, чиято своеобразна социолингвистична дейност  е главен фактор за създаването на народ­ностната българска езикова общност в средновековна Бъл­гария. Подобна  дейност се превръща в особено ценен социолингвистичен капитал през периода на създаване на националните книжовни езици,  когато изпъква възрожденската активност на следните  книжовни общности през периода XVII-XIX век  за пробуждане на националното езиково съзнание и изграждане на националната българска езикова общност:

-           общността на дамаскинарите (ХVІІ- ХVІІІ в.) ;

-           Новобългарската, Славянобългарската и Черковнославянската езикови  школи през втората четвърт на ХІХ в. по време на национално-просветното движение в България ;

-           Пловдивската и Търновската , Каравеловата и Дриновата книжовноезикови школи през третата четвърт на ХІХ в. по време на националноосвободителното движение - до Освобождението.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      

Подобен национален „общностноцентризъм” като социолингвистичен капитал  е  свързан с всяка от  книжовноезиковите школи  и предлаганите от тях езикови модели за изграждане на народностната и националната езикова общност и  несъмнено заслужава по-обстоен социолингвистичен анализ доколкото той отличава езикотворческата дейност на българските граматици и книжовници, например  през епохата на Възраждането, от аналогична  дейност в някои други страни, където по-скоро отделни личности  се заемат със съзнателното изграждане на националните книжовни езици ( С. Джонсън в Англия, И. Броз в Хърватска, В. Караджич в Сърбия и т.н.). С националния „общностноцентризъм” на строителите на книжовния език бихме могли да обясним отчасти, например,   факта, че към средата на ХІХ век така нареченото „илирийско движение” , водено от хърватина Людевит Гай с цел създаване на политическа и езикова общност на всички южни славяни, няма почти никакво влияние по българските територии. В тази връзка многоезичната езикова компетенция на българите (подобно на всеки друг вид културна компетенция) функционира като социолингвистичен капитал по това време и допълва картинната. Става дума за това, че ако анализираме  данните от различни пътеписи и исторически хроники за българите от тази епоха , ще се убедим, че  комуникативната гъвкавост на  българина му е помагала да оцелява като народ сред комуникативното море от разноезични народи в тогавашната Османска империя : неговата готовност да общува и да се разбира с чуждоезичните несъмнено е намалявала лингвистичните комуникативни трудности и бариери  и е развивала комуникативната му `компетенция. Независимо че тази комуникативна компетенция се е използвала най-често в опростената декларативната реч (обикновено с прости декларативни изречения при договаряне на цена на стока на пазарището), тя се е отличавала със завидна социолингвистична гъвкавост и комуникативно усърдие.  Например  през 1868 година унгарецът Бенямин Калай посещава пазар във Видин, където  българи, черкези, татари, турци, евреи и др. умело общуват помежду си.  Калай остава впечатлен от “многоезичието и неговите особености...” (Маджарски пътеписи 1976: 84). Както специално посочва и носителят на Нобелова награда Елиас Канети, в края на ХІХ в. неговият роден Русчук представлява едно чудно средище, където ежедневно  човек е можел да чуе седем или осем езика, на които са разговаряли помежду си хора от различни етноси и занаяти. Несъмнено езиковият капитал на българина често е  включвал повече от една речева форма и  знания за повече от един набор от норми по отношение на речеупотребата. Ако използваме предложената от Д. Хаймс социолингвистична терминология, можем да кажем, че диапазонът от такива езици като турски, гръцки, влашки, арменски, еврейски, ромски и други езици, в рамките на който знанията на отделния участник в общуването за формите на речта са му  позволявали  да се движи, е определял неговата сравнително широка  „езикова област”. Същевременно с особен динамизъм се е характеризирала „речевата област”  на българина, т.е. неговите знания за начините на говорене  са му позволявали да се движи комуникативно в различни езикови общности. Може да се предположи, че познанията за правилата за говорене, необходими за комуникативно  придвижване в дадена област, която е  по –голяма от собствената общност на говорещия, често са се допълвали  със съвсем минимално владеене на чужда  форма на речта, но и това е било достатъчно за изграждане и разграничаване на различни „речеви мрежи” в дадена речева област като специфичната връзка между лицата посредством общи знания за форми на речта и начини на речеупотреба. Разбира се, различните членове на българската езикова общност са имали  съвсем различни мрежи според техните социално –демографски характеристики, географски различните маршрути на пътуване, базирани върху  членство в различни занаятчийски и търговски „кланове” и предполагащи различни  многоезични репертоари и т.н.  С други думи, на личностно равнище социолингвистичният капитал на българина  през тази епоха може да се свърже с  персоналната езикова област,  ограничавана от репертоар от форми на речта,  с персоналната  речева област  – определяна от  модели на речеупотреба и с   персоналната речева мрежа, която представлява ефективното обединяване на горните две. В резултат на такова обединение българинът е могъл да участва комуникативно  в повече от една речева общност и да развива своя социолингвистичен потенциал.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                      &