Трудните местоимения

В последните години настъпиха доста големи колебания в употребата на местоименията в български. А те бяха последната крепост, която пазеше следи от старата система от падежи, съществувала някога в езика ни. Днес обаче тази крепост започва да се разпуква и поради това вече вървим към заличаването и на последните остатъци от падежи в българския език.

          Да се обърнем към най-елементарното – въпросителните местоимения от рода на кой. Днес почти никога няма да попаднете на формата кого или на кого, както е описано в граматиките. Много рядко ще чуете въпроса Кого търсите?, На кого да кажа? и На кого е това? Почти винаги ще се сблъскате с Кой търсите?, На кой да кажа? и На кой е това?

Да не говорим, че почти никога няма да срещнете другата форма кому, която е посочена в граматиките, макар почти да не се употребява. И тя е заместена от обобщаващото на кой. В същото време понякога от престараване мнозина могат да ви предложат в речта си странния хибрид на кому. Но не мислете, че с него се прави опит да се съживи формата кому. Този хибрид е само свидетелство за това, че в нашето езико съзнание не е отмряла напълно представата за някакви падежни отношения, но дори когато искаме да намерим правилната форма, не успяваме.

Естествено, въпросителното кой се включва като съставна част и в неопределителните, отрицателните и обобщителните местоимения. И тъй като вече почти не съществуват кого и кому, е съвсем нормално да са отпаднали в речта ни и формите никого, някого, всекиго, както и никому, някому, всекиму. Така ние  започнахме да превръщаме формата кой, съответно никой, някой, всеки в универсални. Заради това днес ще чуете например само Няма никой и в никакъв случай Няма никого.

От друга страна, въпросителното кой е включено като съставка в относителното местоимение който. Ето защо и при него вече отпаднаха формите когото, комуто и се достигна до обобщаващото който. И така Гершуиновото Мъжът, когото обичам се превърна в Мъжът, който обичам.

Напоследък все по-често се чуват гласове, че трябвало да бъде извършена промяна в граматическите правила и че граматиците трябвало да преустановят „безнадеждната си устойчивост” и да въведат като дублетни наред с кого и на кого и кой, с никого  и на никого и никой, с някого и на някого и някой, с всекиго и на всекиго и всеки. Други дори предлагат по-крайни промени, защото посочените падежни форми оставяли у тях впечатлението, че са заети от руски.

Писах вече, че промените, които настъпват, са свидетелство за това, че като че ли у нас представата за падежните отношения бавно започва да умира. В много случаи обаче смесването на местоименните форми подсказва преди всичко неумение, а предпочитанието, давано на универсалните форми, говори просто за незнание, както и за небрежност.

Без да проявявам „безнадеждна устойчивост”, аз смятам, че чрез промените в правилата се прави опит да се омаловажи неумението, да се прикрие незнанието, да се оневини небрежността. Така съвсем естествено за много кратко време от речта ни ще отпаднат старите падежни форми. Макар почти да не се срещат в устната реч, поне в писмената понякога можете да попаднете на тях. С възможната промяна и при писане те ще бъдат пренебрегнати, което означава, че ще умрат.  Вярно е, че по този начин българската реч ще се опрости. Но невинаги има голяма полза от опростяването, защото така се загубват много нюанси в словото, а от това започва да страда и изказаната мисъл. Или поне се затруднява нейното възприемане.