Неравната борба

     Веднага, след като започна да излиза вестник „Демокрация днес”, зазвъняха по телефона хора, които да ми подскажат, че трябва отново да припомним колко е нужно да се води борба с прословутото „мекане”, от което са заразени почти всички. Едва ли има друго явление в съвременната българска реч, което да е станало повод за толкова много коментари, критики и препоръки и въпреки това да не е регистрирана никаква промяна при него, защото „мекането” засяга цели спрежения на българските глаголи. Разбира се, става дума за неправилния изговор на формите
Под това определение разбирам нещо известно и много елементарно. Разбирам изговора „биеме”, „вървиме”, „вършиме”, „говориме”, „желаеме”, „знаеме”, „лъжеме”, „мислиме”, „можеме”, „пишеме”, „правиме”, „спориме”, „трепериме”, „ходиме”, „четеме” и какво ли не още, който непрекъснато ни се натрапва.
      Този изговор е подчинен на диалектната практика, която, както показаха извършените проучвания, е доста широко застъпена по цялата ни езикова територия. Подчинен е отчасти и на жаргона, разпространен в столичния град, където глаголите се изговарят по същия начин. Вероятно “мекането” в публичната реч идва, от една страна, от тази посока, но, от друга, и от следването на някакви криворазбрани образци. Защото инак е необяснимо поради каква причина и когато си от Пазарджик, и когато си от Бургас, и когато си от Плевен, и когато си от Русе, също започваш да “мекаш”, макар в родния ти край изговорът да е съвсем различен.
      Струва ми се, че днес “мекането” на политиците се възприема едва ли не като престижно, защото по този начин говорят почти всички политици, а и много от журналистите, заставащи пред микрофон. Ние, езиковедите, имаме свое обяснение как се достигна до този изговор. Знаем колко силна е аналогията, която се прави например с една голяма група от глаголите в езика ни като вярваме, дебатираме, действаме, дискутираме, започваме, искаме, коментираме, обсъждаме, организираме, очакваме, питаме, пледираме, преговаряме, провеждаме, разглеждаме, при които окончанието -ме е съвсем на мястото си.
       Обяснението за необходимостта от него при тези глаголи обаче трябва да се търси в това, че в първо лице единствено число сегашно време те имат окончание -м и това съвсем естествено налага в множествено число да се достигне до разграничаване чрез окончание -ме – действам, но действаме, очаквам, но очакваме, питам, но питаме. Тоест в тези случаи звукът е има своята смислоразличителна роля.
     Големият брой на глаголите, които имат окончание -ме, оказва влияние и при онези, в които в първо лице единствено число няма подобно -м – бия, вървя, върша, говоря, желая, зная, лъжа, мисля, мога, пиша, правя, споря, треперя, ходя, чета. Такова може да бъде едно от обясненията за натрапването на окончанието -ме.
     Според мене обаче не този фактор оказва днес толкова силно влияние. Влияе преди всичко заразяващият пример на хората край нас. Защото днес „мека” почти целият парламент, „мекат” почти всички министри, повечето юристи. Затова не е учудващо, че журналистите поеха по този път, а след тях продължиха дори и учителите. Така този изговор навлезе в речта на всякакви слоеве и всякакви възрасти. Тоест грешката действително стана масова.
     Понякога в историята на езика се налага в дадем момент масовата грешка да бъде обявена за правилна. А онова, което до момента е било определяно като правилно, да бъде изместено на по-заден план. Като умерено консервативни хора ние, езиковедите, описващи и утвърждаващи нормите на езика ни, продължаваме все още да воюваме с “мекането”, макар и сред нас вече да се чуват гласове да отстъпим от позициите си. Повод за това е преди всичко съмнението в успеха на тази неравна борба, след като и т.нар. елит, както той сам обича да се ласкае, поради незнание или криворазбрана грамотност действа точно в обратната посока.