ТЕКСТОВОТО ВРЕМЕ: КЪМ АДЕКВАТНОТО ПОЗНАНИЕ НА ТЕМПОРАЛНОСТТА НА ЕЗИКОВИТЕ ТЕКСТОВЕ

IVELINA SAVOVA

TEXT TIME: TO THE ADEQUATE COGNITION OF VERBAL TEXTS TEMPORALITY

(Summary)

The article deals with the phenomenon of text time. Time is revealed as a semantic text category of a compulsory nature. Text time is characterized as an attribute of the micro world (real or fictional) presented in the text. The way of developing the text time aspect is analyzed, as well as the components of temporal macrostructure of the text. The expressing means of temporal parameters are a question of special interest. The nature and the properties of the text time are shown in comparison with the characteristics of the real time.

Key words: text, time, text time, temporal macrostructure, temporal plan, temporal block, chronology of single facts, text types

            1. Във вековната си практическа и теоретическа дейност хората са синтезирали концепти за различни видове „времена“, респ. за различни аспекти на Времето. Днес се говори (с оглед на конкретните условия и цели на дейността) напр. за естествено, реално или физическо време, за обективно и субективно време, за абсолютно и относително време, за концептуално и перцептивно време, за универсално и индивидуално време, за хронологично, календарно, историческо, социално време, за философско, психологическо, биологическо време, за художествено и сюжетно време, за лингвистично, граматическо, морфологично, синтактично, глаголно време и т.н.

            В тази редица от времена следва да се включи и текстовото време – времето, което цялостните словесни продукти (текстовете) моделират като неотделим атрибут на представяния в тях реален или измислен свят, времето, в което „се случват“ нещата, за които текстът „говори“.

Категорията време е фундаментална характеристика на текстовата семантика. Не би могъл да съществува текст, който да е лишен от време – всяко положение в света, всяко действие и всяко събитие съществуват във времето и текстовете по необходимост отразяват този факт.

            Текстовото време не следва да се отъждествява със съвкупността на глаголните форми за време в текста. Нужно е ясно да се разграничават граматическата категория време и времето като категория на семантиката на автономните езикови продукти. Граматическото време е начин за изразяване на съдържателната категория текстово време, но далеч не е единствен начин, макар и да е най-важният. Текстовото време има на първо място онтологичен аспект (представлява цялостен смислов конструкт от времеви параметри и връзки на обектите и фактите от текстовия свят) и на второ място, езиков аспект (представя се в езиковата форма на речевия продукт чрез цяла редица от изразни средства). Текстовото време трябва да се мисли в единството на тези два аспекта – като онтологичен и езиков феномен.

Времето е един от основните параметри на текстовата организация – заедно с пространството, актантната конфигурация и събитийната конституция. Проявява се като универсално текстово свойство и се открива в текстовете независимо от техния вид и езиков облик¹.

            2. Същността на текстовото време се разкрива с оглед на моделирания чрез езикови средства в даден текст „къс действителност“. Всеки текст „говори“ за някакви неща (факти, събития, явления, процеси) и тези неща образуват съдържанието на текста – неговия относително обособен текстов свят. Това е един (мини)свят – затворената в границите на дадения текст текстова реалност. Текстовият свят, също както и реалният свят, е „свят във времето“. Времето, в което текстовият свят битува, е именно текстовото време. В този смисъл текстовото време е времето на представяния в текста (мини)свят. То е времето, в което съществуват обектите, развиват се процесите и следват едно след друго събитията от моделирания в съответния текст „къс действителност“. За текстовия свят текстовото време е това, което е реалното време за физическия свят.

Текстовото време не е някаква субстанция, нито е вместилище на текстовата действителност. То не е океан, който обгръща всичко, или река, която тече и носи в определена посока попадналите в нея предмети. То е атрибут на текстовия свят – характеристика на съществуването му, форма на развитието му като жизнен процес. То е мярка за измененията във вътрешното състояние на текстовия свят. Разкрива своята природа в развитието, т.е. движението, “ставането”, появата и взаимната смяна на нещата са неговата същност. Това е развитие от едно изходно състояние към следващо и още по-следващо състояние – развитие, при което бъдещето става сегашно, а сегашното – минало и краят е винаги по-късно от началото.

Текстовото време се характеризира с продължителност (траене) и последователност на моментите. Продължителността се проявява в непрекъснатостта на битието на текстовия свят, докато той е наличен. Последователността е в постоянната смяна на един момент (като време на даден единичен факт) с друг, като всеки момент веднага след своето възникване се унищожава и се заменя от следващ. Това е движение напред във вид на поредица от последователни моменти, съответстващи на последователните състояния на текстовия свят.

Специфика на текстовото време, за разлика от други „времена“ (напр. философско, психологическо, лингвистично, абсолютно, относително, обективно, субективно), е, че то не е възглед за времето, теоретична концепция, а е самото време – такова, каквото го пресъздава и показва езиковият продукт. Това наблюдение, изказано най-напред във връзка с художествените текстове (Лихачов 1979: 210), безусловно се простира и върху останалите текстови типове и видове.

Важността на текстовото време произтича от това, че времевият аспект на действителността в своята цялост – като сложна структура от времеви точки, фази и съотношения – не може да се моделира от отделни форми, думи и конструкции, които имат само частичен принос в неговото изобразяване. Течението на времето в пълния му вид може да се обеме само в цялостен и комуникативно самостоен продукт. От езиковите форми единствено текстът е такъв продукт и само той има ресурсите да поеме изображението на времевите параметри на света – природен и човешки.

3. Особеностите на текстовото време обобщено се представят така:

1. Текстовото време е уникално за всеки конкретен текст – то е специфичното време на специфичното съдържание на съответния речев продукт.

Текстовото време е „вътрешно“ време на текста. То представлява относително самостойна времева система, „затворена“ в рамките на дадения текст и притежаваща специфичен състав и строеж, своя характерна метрика и топология.

2. Времето е задължителна текстова категория. Няма текст, който да не изобразява някакво време. Напротив, текстовият свят задължително е „потопен“ в определено време, което е форма на съществуването му. В този смисъл категорията време е конститутивна по отношение на текста. При каквито и да е подходи към текстовата същност и структура времето се подчертава като „необходим елемент, детерминиращ текста като текст, или по-общо – „текстуалността“ на текста в сравнение с „граматичността“ на изречението“ (Кьок 1973: 121).

3. Във връзка с положението за неотменност на категорията време в текста трябва да се изведе от употреба понятието безвремев текст. Твърденията за наличие на безвремеви текстове или откъси от текстове, напр. описанията на статични явления (пейзажи, портрети) или авторските философски размишления, са базирани върху интерпретацията на времето преди всичко като съотношение на събития в някакъв сюжет: „Където няма събития, няма и време“ (Лихачов 1979: 213). Разбира се, наличието на събития², тяхното разгръщане, връзката между отделни събития и следването им едно след друго най-ярко създават усещане за движение, т.е. за протичане на време. Но текстовото време не е свързано непременно с разгръщане на събития, на сюжет, а и с всякакъв ред от други едновременни или последователни факти, положения и твърдения. Липсата на процесност в едно статично описание или логическа аргументация не ги прави по-малко „положени“ във времето, не лишава техните съставящи от времеви параметри и не игнорира времевите съотношения между тези съставящи.

4. Следващо принципно положение е, че текстово време винаги съществува, но не винаги се представя експлицитно. В много случаи времевите параметри на текстовия свят се извеждат въз основа на странични фактори – от контекста, от ситуацията на общуването, от извънезикови знания на общуващите, от изградения образен свят, от подредбата на съобщаваните факти, от използването на конкретни композиционни и стилистични техники.

5. В езиковия текст времето има тази специфика, че неговото течение не „става на живо“, а се изобразява с думи, т.е. параметрите на времето, времевите координати и съотношения се явяват само ословесени. Всеки автор на текст разполага в този смисъл с предоставени му от езика механизми за репрезентация на време и времеви отношения и съответно със система от преки и косвени средства за реализация на конкретния времев замисъл (програма).

6. За представянето на времевите параметри на текстовия свят във всеки текст се изгражда специална темпорална (времева) макроструктура. Тя е глобалноорганизиращ композиционен похват, предназначен да показва времевата съотнесеност на обектите, фактите, действията, събитията на текстовия свят. „Отговаря“ за структурирането на текстовото време, първо, като начин, и второ, като средства. Темпоралната макроструктура всъщност отразява времевите съотношения между елементите на текстовия денотат и ги представя в повърхнинната структура на текста чрез различни средства – темпорални маркери. Тези маркери са разпределени на различни места по линейното течение на текста и се вплитат в текстовата повърхнина под формата на мрежа – т.нар. темпорална мрежа. По този начин текстовото време се разкрива в езиковата форма на готовия продукт и може по обратен ред да бъде извлечено от нея и опознато с присъщите му параметри и свойства.

7. Текстовото време може да отразява параметрите на реалното време, но може да бъде и време без фактическо покритие в света на реалните неща. Това зависи от спецификата на текстовия денотат – дали самият той е реален, или измислен.

            С оглед на признака реалност на моделираното в текста време езиковите текстове се разделят на две множества. В първото попадат текстове, в които текстовото време представя времето на (къс от) реалния свят. Това са текстове с реален денотат, моделиращи действително съществуващ (или само теоретично предвидим) обект, факт, събитие или явление. Такива по правило са напр. научните, образователните, юридическите, новинарските, публицистично-коментарните текстове, повечето разговорни текстове и мн. др.

            Втора група образуват словесни продукти, в които текстовото време представя времето на един измислен, фиктивен свят. Това са текстове без действителен денотат във физическата реалност, построения, моделиращи фикционални извънтекстови същности – измислени светове, случки, факти, обекти, явления. Такива са напр. текстовете на художествената литература, на фолклора, редица магически и лудически словесни продукти и др. Характерно за втората група текстове обаче е, че измисленият свят в тях имитира реалния, представен е в речевия продукт като действителен. Така и текстовото време е моделирано като реално време и поддържа илюзията за истинност на ставащите неща.

Очертаните две групи текстове, наричани според природата на денотата нефикционални (фактологични) и фикционални текстове, от гледната точка на времето в тях могат да се обозначат съответно като реалновремеви и фикционалновремеви текстове.

8. Времето в текста може да бъде представено като определено, неопределено или обобщено.

Определеността почива върху съотнасянето на текстовото време с опознаваема точка (интервал) от линията на естественото хронологично време. В случая текстовият свят – бил той реален или фикционален – е поставен на фона на физическото време, ситуиран е в определен момент от него и това има важно значение за разбирането на съдържанието. Например ако текстът е новинарска информация и съобщава за изстрелването на космическа совалка, това е свързано с конкретен ден и час и посочването на тези координати е елемент от реализирането на актуалната информационна функция на текста. По аналогичен начин стоят нещата и във фикционалните текстове. Например същинското сюжетно действие в разказа „Една българка“ от И. Вазов е съвсем ясно конкретизирано по оста на реалното време – развива се в течение на два дни след разбиването на Ботевата чета и началото му е фиксирано в първото изречение от текста чрез изричен времев маркер: „След обед на 20 май 1876 г., ден, в който Ботевата чета беше разбита при Волът..., на левия бряг на Искър, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки“. Определеността на времето се постига обаче и без непременно наличие на явни времеви обозначители. Например един исторически роман може да се свърже от компетентния читател с определен период от миналото само въз основа на фактите от съдържанието и (евентуално) на историческите лица, за които става дума в него.

Неопределеност на текстовото време е налице в случаи, когато текстовият свят съзнателно се изолира от реалния свят и неговото време е практически несъотносимо с момент по линията на обективното календарно време (вж. и понятията отворено и затворено време у Лихачов 1979: 214). Характерен пример в това отношение са приказките, които представят неща, станали „някога“, „едно време“, и в които това е единствената информация за обективното време.

            Обобщеност на текстовото време е характерно за текстове с всеобща времева валидност, напр. теорема с нейното доказателство, обща инструкция, пословица и под. Такива текстове „говорят“ за неща, присъщи на всяко време, и поради това не са съотнесени с никакво конкретно време.

9. Текстовото време има определена дължина и граници. Дължината е общият линеен обхват на фактите, образуващи съдържанието на текста. Тя е винаги положителна величина със стойности от един миг до вечност. Първият случай би се наблюдавал напр. в текст, състоящ се само от вика „Лавина!“, а вторият – в текстовете на „вечните истини“, напр. поговорка или крилата фраза. Между тези маргинални случаи текстовото време може да покрива период от няколко минути, няколко часа, ден, няколко дни, години, векове. За сравнение: текстовото време в разказа „Пролетна измама“ от Елин Пелин е с дължина няколко часа – от излизането на отец Игнатий от манастира „рано в света неделя“ до намирането на конския череп на синора по времето, след като „слънцето се извиси и над полето настана горещина“. За разлика от това в петтомната епопея „Земя за прицел“ от С. Бъчварова текстовото време обхваща живота на три поколения Скарлатови.

Границите на текстовото време се поставят от най-ранния и най-късния по време факт от текстовото съдържание. Те могат да бъдат напълно конкретни – ясно установими чрез експлицитни или имплицитни показатели вътре в самия текст или в неговото обкръжение, но понякога са и размити – когато едната или и двете гранични точки не са фиксирани съвсем конкретно.

10. Топологическите свойства на текстовото време се отличават твърде съществено от свойствата на реалното физическо време. Текстовото време е ограничено от двете страни, допуска връщане в миналото и избързващо „отскачане“ в бъдещето, може да развива факти в паралелни времеви редици. То показва съвместно наличие на времевите измерения (сегашно, минало, бъдещо, всевремево) и може да се представя от позицията на един наблюдател или на различни наблюдатели. Времето може да се ускорява или забавя, дори напълно да спира, може да се показва като непрекъснато или прекъснато, може да се „свива“, да се осъществяват в него различно дълги прескоци.

11. Текстовото време е креативно време. То, както и всичко останало в текста, се твори от автора на съответния речев продукт. Авторът замисля и осъществява организацията на времето във връзка с общите си съобщителни и въздействени намерения. Според неговия избор то може да бъде кратко или продължително, може да се развива еднопосочно в естествената хронология на фактите или да нарушава логическата последователност. Авторът взема решение също за подбора и комбинацията на средствата, с които да се предаде протичането на текстовото време. Той се ориентира към определени експлицитни, имплицитни, лексикални, граматични, обективни, субективни, езикови и неезикови средства за репрезентация на времевите позиции и връзки.

            Същевременно авторовата свобода в процеса на моделиране на текстовото време не е абсолютна. Тя се ограничава преди всичко от типа дискурс и от спецификата на текста. Някои типове текстове се характеризират с висока значимост на времевите параметри в осъществявания информационен обмен и с постоянно изменение на тези параметри в хода на текстовото течение. Такива текстове изискват за своето изграждане и за правилната ориентация в съдържанието им постоянно отчитане на времевите измерения и отстояния на фактите, непрекъснато и специално подаване на показатели за време. Други типове текстове са темпорално по-устойчиви, времевата програма в тях е опростена, а времевите изразни средства – по-бедни. Противоположни характеристики в обсъждания аспект имат напр. повествователните текстове срещу множеството неповествователни текстове от научната, официално-деловата, публицистично-коментарната сфера.

12. Текстовото време е близко свързано с категорията пространство. Това е следствие от факта, че универсумът съществува като пространствено-времев континуум и текстовете като знаков конструкт на части от света просто отразяват това положение.

Представяните в текста съдържателни факти показват различни комбинации на времевите и пространствените параметри. Протичането на фактите може да става в едно и също време на различни места, в различно време на едно и също място или в различно време на различни места. В много текстови форми точната пространствено-времева локализация е от първостепенно значение за организирането на съдържанието. Такива са напр. повествователните жанрове, информационните медийни жанрове, мемоарите, биографиите и др.

Пространството и времето често се мислят като свързани в единна пространствено-времева ориентация на текста. В текстолингвистиката се говори напр. за категория континуум като същностна характеристика на цялостните езикови продукти, дефинирана като „определена последователност от факти, събития, разгръщащи се във времето и пространството“ (Галперин 1981: 87). В литературната теория се развива понятието хронотоп – специфично за художествения текст време-пространство, проявяващо се като „лоно“ на текстовото съдържание (Бахтин 1983: 271).

4. При моделирането на текстовото време се обособяват два основни аспекта: първият се отнася до начина на организация на времето, вторият – до средствата за изразяване на времевите параметри.

4.1. Организацията на текстовото време се свързва с наличието на четири елемента, които всъщност са компонентите на темпоралната макроструктура. Най-напред, всеки текст фиксира една изходна точка, от която започва да се структурира темпорално текстовият свят. Тя е нулевата времева ориентационна точка на текста, абсолютният времев ориентир в него. Ако текстовото време се представи като насочена отляво надясно права, изходната точка е точката нула на тази права, вляво от която остава миналото, а вдясно се разгръщат настоящето и бъдещето. Изходната точка на текстовото време съвпада с началния момент на речта – на автора на текста (във фактологичните текстове) или на неговия фикционален представител в текстовия свят, т.нар. вътрешнотекстов говорител или фикционален адресант (във фикционалните текстове). Времевата нула следователно е първият момент, който се осъзнава (или се и отбелязва) като „сега“ в текстовия свят.

Вторият елемент са времевите планове – те образуват най-висшето ниво в организацията на текстовото време. Текстовете могат да развиват четири времеви плана – план на настоящето, план на миналото, план на бъдещето и план на всевремието. Сегашният, миналият и бъдещият план са конкретновремеви планове, а всевремевият е план на обобщената времевост – на времето без вътрешни предели, в което границите между настояще, минало, бъдеще са заличени. Ако миналото, настоящето и бъдещето бъдат представени като плоскости, разположени в този ред по посока на течението на текстовото време, то всевремевият план ще бъде разположен успоредно на всички тях, взети заедно. Текстовете могат да развиват само един от плановете и това е най-простият случай. Обичайна е обаче многоплановата организация – коалирането на плановете един с друг в двоен, троен или четворен формат. Най-сложно организирани са текстовете, в които са представени и четирите темпорални плана.

Третият елемент на те